Дворът отекна от стотици експлозии, като кутия празнични фойерверки, хвърлена в огъня. Въздухът се изпълни с дим и красиянската атака се разби в него като демон в защити. Цвилеха коне, някои се изправяха на задните си крака и падаха назад, други се свличаха на земята насред скок, хвърляха ездачите си върху калдъръма и ги тъпчеха.
Красиянската кавалерия нямаше време да отстъпи. Задните редици смазваха предните, чупеха кости и забиваха копията си в гърбовете на другарите си отпред. Отгоре Лийша видя как сблъсъкът преминава като вълна през нападащите коне, докато не изгуби инерция.
Трябваше им известно време, за да се окопитят. Някои от конете скочиха на крака, често без ездачи. Много останаха да лежат на земята. Всички бяха объркани и замаяни.
ЩРАК!
Планинските копия дръпнаха някакви ръчки на оръжията си, наведоха ги отново напред и изстреляха нова смъртоносна вълна срещу хаоса.
„Тайните на огъня“, осъзна Лийша. Знаеше, че Юкор ги притежава — беше виждала плановете на оръжията, с които сега стреляха Планинските копия. Но никога не беше предполагала, че ще бъде толкова луд, че да ги използва, или че ще успее да ги произведе толкова бързо в големи количества.
„През цялото време ги е имал.“ Мисълта беше смразяваща, но в нея имаше логика. Юкор винаги бе ламтял да стане крал на Теса. Та нали все пак Мливари някога е бил столица на целия народ.
ЩРАК!
След като презаредиха, Планинските копия започнаха настъплението си. Последваха ги хиляди новобранци, някои с оръжия, други с тежки инструменти. Водачите им не смятаха, че тези мъже ще стават за битка, но те бяха идеални за трошене на глави и прерязване на гърла, докато прегазваха ранените врагове. Лийша ги гледаше как действат и повърна през прозореца, върху тюрбана на един бягащ шарум.
След малко Планинските копия си върнаха къщата на вратаря, изкачиха се на крепостните стени и продължиха да стрелят, като презареждаха с отработена прецизност.
Вражеските сили бягаха безразборно, кавалерията прегази пехотата, която беше тръгнала след тях към замъка. Мендингите гледаха объркано, чудейки се накъде да стрелят и може би дали също да не побегнат.
Точно от този момент на объркване се нуждаеха Планинските копия. Те откриха огън първо по отрядите, обслужващи прашките и скорпионите, които не можеха да намерят защита дори зад щитовете си. Разкъсаните им окървавени трупове падаха върху бойните им машини.
Планинските копия отново започнаха да презареждат. Петстотин мъже, всеки с по три изстрела от огнените им оръжия, и бяха презаредили колко пъти досега? Четири? Лийша отново се хвана за перваза на прозореца, за да запази равновесие, докато повръща.
— Време е да се връщаме в двореца, господарке — каза Уонда, когато дузина Планински копия най-после освободиха вратата и минаха покрай обърканите стрелци, за да заемат позиции край прозорците.
Лийша кимна и тръгна бързо към вратата, но потрепваше при всеки изстрел на огнените оръжия.
Върна се в покоите си бледа и изтощена. Знаеше, че трябва да намери Арейн и да ѝ докладва, но като че ли нямаше смисъл. Красиянците бяха разбити и целият град скоро щеше да го разбере.
Ужасните сцени не спираха да преминават пред очите ѝ. Планинските копия, които стрелят в гърбовете на бягащите красиянци. Новобранците, които брутално довършват ранените.
Тела, разкъсани на парчета от нейната огнена пръчка.
С какво беше по-добра от Юкор? Години наред беше обяснявала защо билкарките трябва да запазят тайната на огъня, а когато се бе оказала притисната в ъгъла, не се беше поколебала да убива с него. Тя беше плевичарка. По-добра убийца, отколкото лечителка.
Уонда държеше лъка си в ръката, докато минаваха през коридорите на женското крило. Никой не ги спря. Жените бяха мръсни и миришеха на кръв и пушек, но всички веднага ги разпознаваха.
Уонда отвори входната врата и всичко, което Лийша можеше да види, беше вътрешната врата към спалнята ѝ. Отправи се директно към нея.
Но щом Уонда затвори вратата, тя тихичко изписка. Лийша се обърна и я видя просната на пода, обездвижена незнайно как от дребничката Сиквах. Всички стаи бяха претършувани.
Пред нея застана Аманвах.
— Къде са те?
— Къде са кои? — попита Лийша.
Кендъл излезе от стаята на Уонда.
— Не са ги скрили тук.
— Ей! — извика Уонда от пода, където я беше притиснала Сиквах.
— Извинявай, Уон — сви рамене Кендъл.