Выбрать главу

— Къде си скрила торбичката ми с хора? — изплющя гласът на Аманвах, привличайки отново погледа на Лийша.

Тя не дочака отговора и започна да пребърква джобовете на престилката ѝ.

— Махни си ръцете от мен!

Лийша се опита да отблъсне жената, но Аманвах с лекота парира опитите ѝ с едно притискане на пръст към рамото ѝ. За момент ръката на Лийша остана безчувствена, след което изтръпна. Скоро щеше да се възстанови, но засега висеше безполезна.

— А! — Аманвах държеше в ръката си торбичката с хора и обърна гръб на Лийша, сякаш нищо друго нямаше значение. — Сиквах! Кендъл!

Сиквах пусна Уонда и двете последваха послушно Аманвах, която се отправи към спалнята на Лийша. Едва тогава тя осъзна, че искрящо бялата роба на младата дама’тинга е подгизнала от кръв.

Уонда веднага скочи на крака с дълъг нож в ръка. Лийша я възпря с жест.

— Аманвах, какво се е случило?

Аманвах се обърна към нея.

— Ела и бъди свидетелка, дъще на Ърни. Това засяга и теб.

Лийша и Уонда се спогледаха разтревожено, но я последваха предпазливо.

Сиквах беше катурнала леглото на една страна и сега разчистваше пода и закриваше прозорците с чергите. След като затвориха вратата и стаята потъна в пълен мрак, Лийша си сложи защитените очила.

Аманвах коленичи в средата на стаята, окъпана в червеното сияние на заровете си. Беше цялата в кръв, но като че ли не беше нейна. Тя стисна кървавите пешове на робата си и когато разтвори пръсти, ръката ѝ беше аленочервена. Красиянката изсипа заровете си в тази ръка и започна да ги разклаща.

— Чия е тази кръв? — попита Лийша, усещайки как стомахът ѝ се свива на топка от ужас.

Бебето ѝ се въртеше така, сякаш се канеше да си пробие път навън с ритници.

— Еверам, Създателю на Рая и Ала, дарителю на светлина и живот, твоят благословен син Роджър, син на Джесъм Ин от Речен мост, зет на Шар’Дама Ка и мой почитан съпруг, беше убит.

При тези думи гърлото на Лийша се стегна и тя си помисли, че ще се задуши. Роджър? Мъртъв? Невъзможно.

Гласът на Аманвах я откъсна от мислите ѝ.

— Къде трябва да изчака Сиквах отговорния за това, за да може отмъщението ни да бъде бързо и да го изправи пред твоята безкрайна справедливост?

Тя хвърли заровете и магията проблесна, когато символите се подредиха. Лийша не вярваше, че тези послания са изпратени от Небесата, но не можеше да отрече, че алагай хора имаха истинска сила.

Аманвах огледа заровете и се обърна към Сиквах.

— Тоалетната в южния коридор, четвърти етаж.

Сиквах кимна и изчезна. Дори пред защитеното зрение аурата ѝ се промени, превърна се в безцветен воал от енергия, сливайки се като наметалото за невидимост с всичко, което я заобикаляше. Забеляза се само леко размазано движение, когато се измъкна през вратата, без да пропуска никаква светлина в стаята.

— Отива да убие някого? — попита Лийша и сграбчи ръката на Аманвах, докато тя се канеше да хвърли заровете за втори път.

Аманвах стисна заровете в юмрука си и извъртя китката си да хване ръката на Лийша и на свой ред да я извие така, че Лийша се уплаши да не я счупи. Болката беше силна и ѝ пречеше да мисли.

— Не ме докосвай отново — каза Аманвах, като я отблъсна назад и пусна ръката ѝ.

Уонда пристъпи напред, но гневният поглед на красиянката я възпря.

— Да — продължи Аманвах. — Сиквах прави онова, което трябваше да ѝ заповядам още преди месеци. Унищожава враговете на сина на Джесъм. Вината е моя и сега благородният Колив и благословеният Роджър поеха по самотния път.

— Аманвах — каза Лийша, — ако някой е убил Роджър, можем да кажем…

Аманвах я прекъсна със съскане.

— Повече няма да чакам подкупното чинско правосъдие, докато враговете ни нанасят своя удар. Не ми трябва нито помощ, нито разрешение, за да отмъстя за съпруга ми.

— И да те сполети същата съдба? — попита Лийша. — Не мога да ти помогна, ако убиеш този мъж.

Аманвах я изгледа с изпепеляващ поглед.

— Можеш и ще го направиш. — Тя посочи корема на Лийша. — Детето ти има братовчеди, които растат в моята утроба и тази на Сиквах. Децата на сина на Джесъм, свързани с твоето чрез кръвта. Би ли ги поверила на твоето чинско правосъдие?

Лийша я погледна; знаеше, че е победена, но не искаше да го признава.

— Ядрото да те вземе, не.

Нямаше нужда да се преструва, че плаче, когато тялото на Роджър беше свалено от кулата. Мислеше, че след клането в двора сълзите ѝ бяха пресъхнали, но когато видя приятеля си блед и окървавен, установи, че ги има в изобилие. Беше чакала дълго, мислейки си, че Роджър е на сигурно място в Южната кула. Аманвах беше права. Трябваше да ги притисне по-силно.