Гигантът се върна в борбата, този път наистина разгневен. Ударите му можеха да съборят камила, но Хасик ги отби с лекота, приближи се и го изрита с пета в корема. Безухия политна назад към централния прът на палатката, строши го надве и падна, повличайки покрива със себе си.
Абан стисна зъби и запъпли към изхода. Една крачка. Втора. Но това не беше достатъчно, защото изпод платнището се появи Хасик.
— Зад мен! — каза Абан, сграбчи ръката на Фахки и го издърпа от пътя на Хасик. — Той иска мен.
— Няма да му позволя… — започна Фахки, заставайки пред баща си.
— Стига глупости — прекъсна го Абан. — Не можеш да се мериш с него.
— Трябваше да послушаш баща си. — Хасик продължаваше да се усмихва. — Бягай и го остави на иневера. — Погледът му прескочи към копието на Фахки. — Или ще ти навра отзад собственото ти копие.
— Както направи с теб Шар’Дама Ка? — попита Абан.
Усмивката изчезна от лицето на Хасик, а кхафитът вдигна патерицата си и натисна колчето, което освобождаваше шестинчовото острие от електрум на върха ѝ. Острието беше намазано с отровата на тунелна змия, най-смъртоносната позната отрова.
Но Хасик се раздвижи по-бързо, отколкото Абан бе смятал за възможно, сграбчи патерицата и я отблъсна встрани. Изтръгна я от ръката на кхафита, събаряйки го на пода, и я строши надве в коляното си.
Фахки извика и го нападна с копието си. Владееше го добре, но беше просто момче, а Хасик бе един от най-смъртоносните убийци. Той отби копието настрани с парчето от патерицата и изрита силно крака на Фахки. Момчето изпищя и падна на едно коляно, опирайки се на копието.
Хасик изби оръжието настрани и събори Фахки по гръб на пода. След това заби намазаното с отрова острие на патерицата в задника му. Отровата действаше бързо. Фахки започна да се мята безумно и на устата му се появи пяна.
— Ти ми отне члена, но аз пак му го вкарах по моя си начин — каза Хасик на Абан, докато се приближаваше към него.
Отново се усмихваше.
Платното прошумоля и Безухия хвана Хасик за краката и дръпна.
Но това беше само временно предимство. И двете ръце на евнуха бяха свободни и още докато падаше, той започна да налага с юмруци очите и врата на немия. Ударите станаха още по-силни, след като паднаха на земята, и този път Безухия застина неподвижно.
— Този път няма отърване — предупреди го Абан, когато Хасик се изправи за последен път. — Дамаджата ще те намери. Животът ти е свършен.
Хасик се засмя.
— Живот? Какъв живот? Аз нямам нищо, кхафите. Ти се погрижи за това. Нищо, освен ежедневни унижения. — Той се усмихна. — Унижения и отмъщението ми.
— Тогава ме убий и да приключваме — каза Абан.
Хасик се засмя, свивайки ръката си в юмрук.
— Да те убия? О, кхафите. Аз няма да те убивам.
Глава 32
Нощта на хора
334 г. СЗ, Зима
— Атаката завърши — каза Мелан на духовниците. — С касапница.
Ашия гледаше как мъжете чупят ръце и пристъпват от крак на крак. Предишния ден беше пристигнала новината, че Джаян е повел по-голямата част от силите си на север, за да нападне Анжие, надвишавайки правата си като Шарум Ка. Оттогава духовниците непрекъснато искаха предсказания от дама’тингите. Ако намеренията на Джаян се увенчаеха с успех — както най-вероятно щеше да стане — той почти сигурно щеше да предяви претенциите си към Черепния трон.
Дамаджата се беше изморила от преструвките им и се беше оттеглила в покоите си, за да пророкува насаме, оставяйки за своя заместничка Мелан.
Дама’тингата изнесе представление, като хвърли сияещите зарове със сгърчената си дясна ръка. В двореца на дама’тингите се шепнеше, че е била принудена да поднесе в ръката си своя пръв, несъвършен чифт зарове под слънцето, което я изгорило до кокал. Мелан си беше пуснала дълги нокти и с грозните груби белези ръката приличаше точно на лапа на алагай.
Заровете на дама’тингите бяха изтощени още от сутринта от непрекъснатите питания на духовниците за новини. Бяха принудени да изчакат до залез-слънце, за да опитат отново.
Ашия бе единствената друга жена в стаята, но никой не посмя да възрази срещу присъствието ѝ. Напоследък съпругът ѝ я търсеше все по-често. Асъм се намираше под огромно напрежение и беше свикнал да разчита на подкрепата ѝ. Той си оставаше пуш’тинг, но след като си бяха легнали заедно като съпруг и съпруга, Ашия смееше да се надява, че може би щяха да намерят начин да запазят съюза си на Ала, без да събуждат към живот бездната на Ний.