— Успял ли е? — попита Ашан с остър тон. — Успял ли е Джаян да превземе крепостта Анжие?
В стаята присъстваха само най-висшите духовници. Ашан седеше на Черепния трон, в основата на подиума се бяха събрали дамаджите и синовете дамати на Избавителя, а между тях Мелан беше разстлала гадателската си кърпа.
— Няма да се изненадам — ухили се подигравателно дамаджи Ичах. — Чините са слаби.
Мелан се взря по-отблизо, накланяйки главата си настрани, докато изучаваше символите.
— Не. Дал’шарумите са разбити и отстъпват бързо. Синът на Избавителя е мъртъв.
Възцари се изумено мълчание. Наистина, дамаджите не искаха импулсивният млад Джаян да спечели толкова скоро нова победа. Но алтернативата беше твърде ужасна. Дал’шарумите разбити? Синът на Избавителя посечен? От чин?
Поредицата от победи под уверената ръка на Шар’Дама Ка бе породила у хората им национална гордост, която за пръв път от векове започваше да надхвърля границите на племената. Усещане, че всички те са евджахците, избраният народ на Еверам, и че е иневера чините да бъдат поробени и да се преклонят пред евджахския закон.
Шарак Слънце, Дневната война, щеше да обедини всички хора за Шарак Ка.
Поражението беше немислимо.
— Сигурна ли си? — попита Асъм.
Мелан потвърди с глава.
— Свободна си — каза той и жената кимна отново, прибра заровете в торбичката си и започна да сгъва гадателната си кърпа.
— Остани — нареди Ашан. — Имам и други въпроси.
Мелан сгъна кърпата и се изправи.
— Простете, андрахо, но дамаджата ми нареди да отида веднага при нея, ако науча нещо ново.
Тя се обърна да си върви.
Ашан зяпна, изумен от проявата на неуважение, но Асъм се намеси, преди да е успял да каже нещо, изстъпвайки се точно пред стъпалата към трона.
— Пуснете Мелан да отиде при майка ми, чичо. Трябва да обсъдим много неща, които не са грижа на дама’тингите.
Ашан го изгледа заинтригувано и Асъм се поклони.
— Простете ми, благородни андрахо, но дотук ни доведе неумелото ви управление. Джаян нямаше да се осмели да проведе такова глупаво нападение, ако на трона седеше баща ми. Това е ясен знак, че Еверам е недоволен от вас. — Той се обърна и огледа залата, срещайки погледите на останалите мъже. — Време е да приемем, че баща ми няма да се върне. След като брат ми е мъртъв, иневера е аз да заема Черепния трон. — Той погледна към Ашан. — Ваше право е да се опитате да ми откажете. Знайте, че ако го направите, в смъртта ви няма да има никаква чест.
Ашан се намръщи.
— Само ако успееш да ме убиеш, момче. Но първо трябва да минеш през дамаджите, за да си разчистиш пътя.
— Така е. — Асъм кимна, обърна гръб на Ашан и тръгна напред, докато не подмина останалите мъже. — Дамаджи! Напред!
Неговите братя дамати пристъпиха едновременно напред и се обърнаха към съответните си дамаджи, покланяйки се в унисон.
— Простете, благороден дамаджи — казаха те в един глас, — но трябва да ви предизвикам на дуел за водачеството на племето. Ваше право е да се опитате да ми откажете. Знайте, че ако го направите, в смъртта ви няма да има никаква чест.
— Възмутително! — извика Ичах. — Стража!
Асъм се усмихна.
— Никой няма да ви чуе, дамаджи. Мелан запечата залата със защити за мълчание и залости вратите.
Ашия и Асукаджи бяха единственият остров на спокойствие след внезапно възникналото напрежение, докато всички мъже заемаха бойни стойки. Тя замръзна на място, без да е сигурна какво трябва да направи. Асъм очевидно го беше планирал, но не я беше посветил в кроежите си.
Внезапно думите „Пуснете Мелан да отиде при майка ми“ придобиха зловещо звучене. Тя се извърна, за да погледне въпросително Асукаджи, точно когато брат ѝ преметна гарота през гърлото ѝ. Ашия беше бърза, но не достатъчно. Той събра юмруците си и дръпна здраво, озовавайки се зад гърба ѝ.
Ашия се задави и главата ѝ се изкриви настрани, но тя се наведе напред, стъпила здраво на единия си крак, докато изви другия назад и го изрита в тила.
Брат ѝ издържа, но Ашия успя да пъхне пръст под веригата, която стягаше гърлото ѝ, и да си поеме дъх.
Удушаване. Накрая винаги се стигаше до удушаване.
Тя продължи да рита Асукаджи и да му нанася удари с лакътя на свободната си ръка, но той я държеше здраво, приемайки бурята от удари, като затягаше хватката си, докато краката им танцуваха по пода.