— Не, определено няма да ти го дам!
Кадживах прегърна здраво своя правнук, когато Ашия посегна да го вземе.
— Тук не е безопасно и за двама ви — каза Ашия. — Асъм избива дамаджите в тронната зала. Ще ви отведа в покоите на дамаджата, докато не премине суматохата.
Кадживах отново отстъпи назад, но Ашия хвана палеца на ръката ѝ и леко го завъртя, като сръчно подхвана Каджи, който падна от ръцете на възрастната жена.
— Как смееш да вдигаш ръка срещу мен, ти…!
Ашия притисна бебето към гърдите си и го привърза към себе си с парче коприна. Момченцето започна да смуче плата, търсейки гърдата ѝ.
— Той е мой син, тикка, не твой. Ако искаш да е в безопасност, трябва да тръгваме. Веднага.
— Твой син?! — извика Кадживах. — Къде е гърдата ти, когато е гладен? Къде си ти, когато той плаче? Когато напълва бидото си? Навън, биеш се срещу алагаите. И тогава, когато те заварих да се опитваш да му отнемеш живота, покрита с демонска кръв…
Ашия почувства как лицето ѝ пламна.
— Нищо такова нямаше. Беше злополука.
Кадживах повдигна воала си и се изплю в краката на Ашия.
— Злополука е, че бях прокълната с извратена внучка, която посрами семейството ни.
Това беше толкова абсурдно, че Ашия не се сдържа и се разсмя.
— Толкова ли си глупава, тикка? Наистина ли не виждаш, че ти си виновна за моята „извратеност“? Ти изпрати мен и сестрите ми в двореца на дама’тингите, без дори да се замислиш какво означава това. Аз съм такава, каквато ме направи ти, и нищо повече.
— И сега очакваш от мен да потърся защитата на дамаджата? — попита Кадживах. — Същата жена, която те поквари, ще ме защитава от собствения ми внук?
Ашия дръпна воала си и показа яркочервените следи по гърлото си.
— Собственият ми брат се опита да ме убие тази нощ, тикка. Никой не е в безопасност.
— Асукаджи? — попита изумено Кадживах. — Какво му направи? — Тя отиде бързо до Ашия и започна да я налага с юмруци. — Вещица? Какво направи на Асукаджи?!
Ашия се извърна, за да защити Каджи, избягвайки с лекота ударите. Улови ръката на жената и притисна с палец едно от болезнените средоточия, след което я поведе към вратата. Всеки път когато Кадживах се опитваше да поеме в посока, различна от онази, която следваше Ашия, тя изпращаше вълна от болка в тялото на старата жена и бързо сломяваше съпротивата ѝ.
Бяха стигнали в коридора, когато се разнесе вик и половин дузина шаруми се втурнаха да им препречат пътя.
— Слава на Еверам, че си жива и здрава, Света майко — каза кай’шарумът, който ги водеше. — Внукът ти очаква новини, че си в безопасност. — Той се обърна и насочи копието си към Ашия. — Дай детето на Светата майка и отстъпи назад. Веднага.
Ашия плъзна ръка отзад и стисна дръжката на едно от късите копия, които носеше привързани на кръст към гърба ѝ.
— Моят син ми принадлежи.
Кай’шарумът се усмихна.
— Естествено. Шар’Дама Ка с нетърпение очаква появата на своята дживах ка.
— За да може собственоръчно да ме убие? — попита Ашия.
— Нямаш голям избор, принцесо — каза шарумът. — Нима ще предпочетеш да се биеш, като използваш сина си като щит?
Сега беше ред на Ашия да се усмихне.
— Не се страхувай за сина ми, шаруме. Страхувай се вместо това за всеки глупак, който ще се осмели да насочи копие към него.
— Достатъчно. — Кадживах пристъпи към нея и посегна към Каджи. — Всичко свърши, Ашия.
Ашия изпусна дъха си и се приведе, пускайки дръжката на копието. Обърна се към баба си, преструвайки се, че се опитва да развърже коприната, която придържаше сина ѝ към гърдите ѝ.
Но когато Кадживах се приближи, телата им за миг блокираха зрителното поле на обградилите ги воини. Ашия нанесе бърз, точен удар на старата жена и демонстративно я подхвана, докато се свличаше на земята.
— Тикка! — Тя се обърна с паника в погледа към воините. — Помогнете ѝ! Светата майка има нужда от помощ!
Мъжете се смразиха, забравили за оръжията в ръцете си, и се наведоха над жената, без да знаят какво да правят. Мисълта да докоснат Светата майка несъмнено ги плашеше повече от изправянето срещу цяла орда алагаи.
Ашия се възползва от объркването им, за да нанесе своя удар, като заби остро парче защитено стъкло в стоящия най-близо до нея.
Мъжете носеха брони, но Ашия можеше да прободе и крилото на муха със стъклата си за мятане. Единият от воините беше наклонил главата си така, че да може да плъзне стъклото по шийната му вена. Шлемовете на шарумите нямаха наносници, така че следващият страж получи стъкло между очите. Разнесе се тихо изхрущяване, когато то премина през тънката кост и проникна в мозъка.