Копието му беше насочено към сърцето ѝ. Пришитите към робата ѝ плочки с лекота щяха да отразят удара му, но не и Каджи, който лежеше над тях, увит в коприната.
Ашия нямаше време да отскочи, затова пусна оръжието си, обви Каджи с ръце и се извърна, за да поеме удара странично. Там плочките бяха по-малки, с процепи между тях, за да ѝ позволяват по-голяма свобода на движение. Острието се плъзна по една от тях и потъна в процепа.
Ашия отстъпи крачка назад. В първия момент не усети нищо, но после тежестта на копието, забито дълбоко в хълбока ѝ, наруши равновесието ѝ.
Тя не знаеше какви поражения ѝ е нанесло, но нито това, нито болката имаха някакво значение. Ашия издърпа острието от тялото си, запрати го срещу шарума, после грабна собственото си копие и се затича след Бура и Камен.
Изобщо не беше трудно да ги изпревари. В двореца имаше десетки пътечки, известни само на шарум’тингите, които им позволяваха да минават през стените, докато мъжете бяха принудени да избират по-дълги маршрути, а и бяха допълнително забавяни от свещения си товар.
Ашия скочи и се захвана за една арка, и ги изчака да преминат отдолу. Каджи се въртеше, раната я болеше и дрехите ѝ подгизваха от кръвта, но тя се беше съсредоточила и тези неща не ѝ оказваха влияние.
Тежкото дишане на шарумите предизвести появата им. Тя остави Бура да мине под арката и скочи безшумно върху Камен.
Каджи се засмя, когато скочиха, и нещастният воин погледна нагоре точно навреме, за да види приближаващата смърт. Той изпусна своя край на носилката, внезапното дръпване наруши равновесието на Бура и той ѝ беше в ръцете.
— Тикка! — извика Каджи, виждайки Кадживах.
Стискайки зъби, Ашия повдигна изпадналата в безсъзнание жена и я преметна през раменете си.
От коридора се разнесоха виковете на други воини, които я търсеха.
Първородният ти син е мъртъв.
Иневера се взираше в заровете, опитвайки се да се ориентира в изблика от емоции.
Дълг на всяка дама’тинга беше да роди наследничка, но тя беше загърбила собствените си нужди заради народа си, използвайки заровете, за да дари на Ахман двама синове, един за шараджа и втори за Шарик Хора. Момчетата се бяха родили по задължение, но докато растяха в утробата ѝ, Еверам беше направил своята магия и чрез нея тя бе започнала да обича децата, които сучеха от гърдите ѝ.
Докато растяха, момчетата я дразнеха еднакво силно. Тя си мислеше, че синовете ѝ ще поемат пътя на Ахман, но те имаха собствено мнение. Защото какво би могъл да бъде синът на Избавителя, освен разочарование?
Джаян беше шарум до мозъка на костите си — брутален и невежа. От люлката до Лабиринта, той не беше похабил нито миг за собствената си безопасност, скачаше, без първо да погледне надолу. Като водач той беше склонен да разрешава проблемите с копие, а не с мъдрост. Беше умен по свой си начин и може би щеше да си създаде име, но единственото име, което всички искаха да чуват, беше това на баща му. Върху плещите му беше стоварена отговорността да взема твърде много решения, преди още да е станал мъж.
Когато ставаше дума за синовете ѝ, заровете не ѝ помагаха особено, но тя винаги бе знаела, че той ще умре млад.
Страхът се беше появил, когато разбра, че е поел на север.
Армиите на Избавителя са обречени — бяха казали заровете, — ако поемат на север, оставяйки непокорени врагове зад гърба си.
Новината за смъртта на Джаян ѝ донесе силно страдание, придружавано от гузното чувство на облекчение, че моментът, от който се бе страхувала толкова дълго, най-после бе настъпил.
По-късно щеше да има време да напълни мускалчетата със сълзи. Представи си палмата, която се превива пред вятъра на болката, и се съсредоточи върху центъра си, докато не стана готова да хвърли отново заровете.
Тази вечер силата ти ще бъде изправена пред изпитание три пъти.
Тя се сепна и за миг изпита страх. Очите ѝ се стрелнаха към входа на стаята. Отвън стояха Мича и Джарвах, заедно с дама’тинга Кева, готови да я защитят с живота си. Извън покоите ѝ имаше и други шарум’тинги, както и стражи евнуси, обучени от самия Енкидо.
Никой не можеше да каже какво щяха да направят дамаджите, когато узнаеха за смъртта на Джаян. Не можеше да се довери на никой от тях, всичките бяха интриганти. Нямаше да се поколебаят да действат, ако беше в техен интерес.