Това уплаши Иневера повече от всичко. Кога беше виждала страх в аурата на Ашия? Никога, дори когато алагаите строяха великозащити около града.
— В името на Еверам и надеждата ми за Рая се заклевам, че няма да го нараня, сестро — каза Джарвах. — Моля те. Дамаджата трябва да се погрижи за раните ти.
Ашия поклати глава и част от объркването изчезна от аурата ѝ.
— Тази вечер преминах през бездната, за да защитя сина си, сестро. Няма да се разделя от него.
— Няма да се разделиш — каза Иневера. — Имаш думата ми. Но може да го стиснеш твърде силно, когато магията влезе в теб. Позволи на сестра си по копие да подържи Каджи. Те ще останат до теб.
Ашия кимна и отпусна ръцете си. Джарвах пое Каджи и задържа мятащото се дете на разстояние от тялото си. Изглеждаше така, сякаш би предпочела да се бие със скален демон. Шарум’тингите, изгубили собственото си детство, нямаха никакви майчински инстинкти.
Иневера грабна детето от ръцете ѝ и го уви плътно в едно одеяло. После положи малкото вързопче върху сгъвката на ръката на Джарвах.
— Мича, отнеси Светата майка долу, в хранилището. Скоро ще се присъединим към теб. Отивай бързо и не казвай на никого.
— Да, дамаджа.
Мича се поклони и изчезна.
Иневера влезе тържествено в тронната зала на зазоряване, следвана по петите от останалите дамаджи’тинги. Залата вече беше пълна с дамати и шаруми, които вдигаха глъчка, научили новините. Пред тях вторите синове стояха от двете страни на пътеката към трона, с изключение на Белина, който гледаше с омраза дамаджи Алеверан. Той беше най-големият син на Алеверак и беше заел мястото на баща си начело на племето Маджах — поне засега.
Никоя от дамаджи’тингите не одобряваше преврата на синовете си, но кръвта ги свързваше здраво. Самата Иневера го почувства, докато се изкачваше по стъпалата към Асъм, който гледаше мрачно и с подпухнали очи, вероятно от сълзите, които бе пролял заради Асукаджи.
„Властта винаги има цена, сине мой“, помисли си тя. Дори сега съчувствието ѝ към момчето се смесваше с болката от загубата на Джаян. Някои може да твърдяха, че по-младият бе убил по-големия, но истината на заровете беше по-сурова. Асъм беше подтикнал брат си, но всъщност самият Джаян се беше победил.
— Радвам се да те видя, майко. Снощи се страхувах за теб. — Асъм предвидливо беше открил прозорците на тронната зала, изпълвайки я със светлина, която се отразяваше от десетките нови огледала, но Иневера не се нуждаеше от аурата му, за да разбере, че лъже.
— Аз се страхувам за всички нас — каза тя, продължавайки напред, докато нейните сестри съпруги заеха местата си вляво от трона, срещу новите дамаджи. — До такава степен, че лично поех грижите за внука ми и Кадживах. Заради собствената им безопасност, разбира се.
— Разбира се.
Асъм стисна зъби, докато тя започна да се изкачва по стъпалата. Знаеше, че му се иска да я спре — всеки мъж в залата искаше — но едно нещо беше да наредиш майка ти да бъде убита тайно, а съвсем друго да нападнеш дамаджата посред бял ден, пред целия двор.
— А Ашия? — попита Асъм. — Вероломната ми съпруга трябва да бъде съдена, защото уби брат си и дворцовите ми стражи.
Иневера потисна порива си да се изсмее.
— Боя се, че твоята дживах ка беше смъртоносно ранена, сине мой.
Асъм сви устни; очевидно се съмняваше в думите ѝ.
— След като опасността премина, те трябва да бъдат върнати. Искам да видя тялото на съпругата ми, Каджи трябва да поведе племето си, а моята Света баба…
Иневера изкачи стъпалата и го изгледа така, че той не посмя да завърши изречението си. Като Шар’Дама Ка, властта на Асъм беше по-голяма от нейната, но той все още не се беше доказал, а и двамата знаеха, че Иневера щеше да убие заложниците много преди той да успее да ги открие.
— Опасността не е преминала! — изрече тя със силен глас, който отекна в залата. — Посъветвах се с алагай хора и заровете предрекоха гибел, ако защитата ми им бъде отказана.
Тя не му се поклони и продължи като негова равна към леглото си от възглавници до трона.
Глава 33
Глас в мрака
334 г. СЗ, Пролет
Минаха шест цикъла, студените месеци дойдоха и си отидоха, докато демонът работеше, изстъргвайки атом по атом метала от оковите си. Първата ключалка вече беше подготвена да бъде разбита, а останалите отслабваха все повече и повече. Скоро щеше да е готов за бягство, но онези, които го държаха в плен, оставаха нащрек.