Енкидо се хвърли към нея и Ашия инстинктивно вдигна другата си ръка, за да се защити. Той я мушна с пръст и тя също се отпусна безчувствена. Момичето се опита да отстъпи, но евнухът отново я удари. Съвсем лекичко, но краката ѝ внезапно се подкосиха. Тя се свлече на пода и главата ѝ отскочи от камъка като език на камбана.
С огромни усилия Ашия успя да се претърколи по гръб и със замаян поглед проследи приближаващия се Енкидо. Тя затаи дъх, твърдо решена да не извика, когато той нанесе последния си удар.
Ала той приклекна до нея и обхвана нежно лицето ѝ в шепите си, както би направила майка с детето си.
Пръстите му напипаха слепоочията ѝ и натиснаха силно. Ашия никога не си беше представяла, че такава болка може да съществува, но прехапа силно устни, като усети кръвта в устата си, и отказа да му достави удоволствието да чуе писъка ѝ.
Натискът на пръстите се увеличи. Пред очите ѝ започна да притъмнява. Миг по-късно вече не виждаше нищо, само цветни петна, които постепенно също изчезнаха, оставяйки я в пълен мрак.
Енкидо я пусна, изправи се и се запъти към братовчедките ѝ.
Ашия нямаше представа колко дълго бе лежала там безчувствена и бе слушала виковете им. Но писъците и хленчът постепенно утихнаха. Момичето се чудеше дали тя е припаднала, или са другите. Напрегна слух и чу тихи въздишки, равномерно дишане и тихо шумолене.
Златиста плащаница премина през зрението ѝ като пясъчна буря и тя започна да различава смътни сенки. Очевидно евнухът не я беше ослепил завинаги.
Тя се опита да свие безчувствените си пръсти. Помръдването бе едва доловимо, но разликата с мъртвите ѝ крайници отпреди малко беше огромна.
Ашия виждаше смътната фигура на евнуха, който отнасяше някъде едната от братовчедките ѝ. Другата все още лежеше наблизо. Шанвах, осъзна тя, когато зрението ѝ започна да се прояснява. Евнухът се върна и отнесе и нея. Ашия остана сама в центъра на стаята, като се опитваше да си върне контрола върху бавно събуждащите ѝ се крайници. Всяко помръдване носеше ужасна болка, но я болеше и от усещането за пълна безпомощност. А с него щеше да се бори до смърт.
Евнухът се върна и застана до нея, голямо тъмно петно на фона на златистото поле. Положи ръце върху голите ѝ гърди и тя затаи дъх.
Енкидо натисна силно, като я принуди да издиша. Когато Ашия се опита отново да си поеме дъх, установи, че не може. Евнухът не отпускаше натиска си. Тя се извиваше безпомощно и се напрягаше да раздвижи ръцете си, за да го удари.
Но той не се отказваше и накрая Ашия вече не можеше да контролира дори гърченето си. Пред очите ѝ отново започна да притъмнява.
„Обратно в съня“, помисли си тя почти с облекчение.
Но тогава евнухът леко отслаби натиска на едната си ръка. Ашия се опита да си поеме дъх и се задави. Дробовете ѝ все още не работеха с пълния си капацитет, но поне успя да глътне малко въздух. Това бе най-сладкият въздух, който бе вкусвала някога, но не ѝ беше достатъчен, затова вдиша отново. И отново.
Дишането ѝ запази ритъма си и пред очите ѝ отново започна да се прояснява, а крайниците ѝ си върнаха усещанията. Но този път тя се отказа да се бори, а се съсредоточи изцяло върху кратките животоспасяващи вдишвания.
Енкидо повдигна още малко ръката си. Позволи ѝ да вдъхне по-дълбоко и тя алчно се възползва от възможността.
Евнухът вдигна ръката си и нежно я отпусна върху гърдата ѝ. Ашия вдъхна дълбоко и разбра, че това е подаръкът му за нея. Нито едно удоволствие, което бе изпитала в живота си, не можеше да се сравни със съвършенството на това единствено вдишване.
Тогава той отново бавно натисна надолу. Ашия се отпусна, като му позволи да изтласка въздуха от дробовете ѝ. Миг по-късно евнухът вдигна ръката си и тя си пое дъх. В продължение на няколко минути му позволяваше да контролира дишането ѝ. След като толкова време се беше борила усилено, за да си поеме дъх, сега можеше да се отпусне изцяло и да позволи на Енкидо да диша вместо нея.
Помисли си, че може дори да заспи, успокоена, но той вдигна ръката си и започна да масажира слепоочията ѝ на същото онова място, чрез което ѝ бе причинил такава ужасна болка.
Зрението ѝ започна да се прояснява по-бързо и мъглата през очите ѝ започна да се оформя в мускулестата фигура на евнуха. Досега Ашия никога не беше виждала мъж без робата му и знаеше, че трябва да отмести очи, но татуировките по тялото му отново привлякоха погледа ѝ. Загадката на Енкидо.
Умелите пръсти на евнуха се отместиха от слепоочията ѝ към все още безчувствената ѝ ръка. Докато работеше върху нея, се появи леко изтръпване, но тя не можеше да усети пръстите му върху кожата си. Внезапно я прониза болка, която я накара да подскочи. Ашия рязко извъртя главата си настрани и видя, че Енкидо масажира мъничък оток на рамото ѝ. Един почти идеално кръгъл участък от лилава плът на мястото, където бе мушнал с пръста си.