Болката бързо отшумя, премина в приятно пощипване и изведнъж ръката на Ашия отново оживя.
Енкидо леко се извърна настрани и Ашия зърна на рамото му татуировка, която изглеждаше почти като отока ѝ.
Други подобни се виждаха и на слепоочията му, точно на местата, където бе стиснал Ашия. Очите ѝ пробягаха по тялото му, като следваха линиите, свързващи точките. Имаше много други, някои по-малки, други по-големи.
Енкидо се прехвърли към подутината на кръста ѝ. Тя се извъртя, за да види по-добре, но вече беше забелязала татуировката на същото място на гърба на евнуха.
Още преди да се заеме с краката ѝ, тя знаеше, че там също ще започне да усеща изтръпване и пощипване.
„Той ме обучава — осъзна момичето. — Татуировките по тялото му представляват свещените текстове.“
Ашия погледна към лицето на Енкидо, докато той я масажираше, и откри в него единствено доброжелателство. Тя протегна ръка и докосна една от точките на гърба му.
— Сега разбирам. Разбирам и ще кажа и на другите… учителю.
Енкидо се наведе към нея. За миг Ашия си помисли, че си представя това, но не беше така. Той се задържа в тази поза твърде дълго.
Поклони ѝ се, както учител се покланя на ученика си, след което я вдигна на ръце и я понесе нежно, като бебе, към мястото, където спяха братовчедките ѝ. Положи я до тях и нежно затвори клепачите ѝ с пръсти.
Ашия не се възпротиви, прегърна братовчедките си и потъна в дълбок сън.
Събудиха се внезапно. Енкидо може и да беше ням, но въпреки това можеше да изкарва гръмотевични звуци от лакирания рог, допрян до устните му. Като че ли самите стени трепереха. Момичетата запищяха и запушиха с длани ушите си, но звукът не спря дори след като скочиха на крака. Ашия нямаше представа за времето, но сигурно бяха спали в продължение на часове. Чувстваше се освежена, макар тялото все още да я болеше.
Евнухът окачи рога на стената, подаде на всяка една от тях по една кърпа и ги поведе към банята. Момичетата се движеха една след друга, но Ашия непрекъснато хвърляше погледи назад към братовчедките си. Лицето на Шанвах беше студено, лишено от всякакви мисли. Сиквах вървеше с накуцване и попъшкваше, докато слизаха надолу по стълбите.
Както и преди, Енкидо ги изчака отвън, докато влизаха в съблекалнята. Чуваха бълбукането на фонтаните, докато размотаваха бидотата си, но иначе цареше тишина. И наистина се оказа, че банята е празна.
Шанвах и Сиквах се огледаха нервно, чувстващи се като джуджета в голямото помещение. Ашия плесна с ръце, привличайки вниманието им.
— Ний’дама’тинга Мелан каза, че трябва да прекарваме по един час на ден в банята. Да не губим време.
Тя нагази във водата и поведе момичетата към най-големия централен фонтан. В основата му имаше каменни пейки, на които къпещите се можеха да полегнат и да се подложат под горещите струи.
Сиквах се потопи в димящата вода и изстена.
— Точно така, сестро — каза Ашия и се приближи до нея, за да огледа отока на бедрото ѝ, и започна да го масажира така, както бе направил Енкидо. — Отокът не е голям. Позволи на горещата вода да отнеме болката и той ще се изцери бързо.
— Ще се появят нови — каза Шанвах с равен и безжизнен глас. — Той никога няма да спре.
Сиквах потрепери и кожата ѝ настръхна въпреки топлата вода.
— Ще спре — възрази Ашия, — след като разгадаем загадката.
— Загадката ли? — попита Шанвах.
Ашия посочи към синината на рамото си. Шанвах имаше същата, както и Сиквах.
— По кожата на учителя ни има същите белези. Когато нанесеш удар в тях, ръката ти се обездвижва за известно време.
Сиквах отново започна да плаче.
— Но какво означава това? — попита Шанвах.
— Тайната на дама’тингите — отвърна Ашия. — Мелан каза, че трябва да научим шарусахк. Загадката на Енкидо е част от него, сигурна съм.
— Защо тогава ни дадоха учител, който не може да говори? — попита настоятелно Сиквах. — Такъв, който… който…
Тя се разхълца отново.
Ашия стисна успокояващо бедрото ѝ.
— Не се страхувай, братовчедке. Може би просто това е начинът. Всичките ни братя се връщаха от шарадж, покрити с отоци от шарусахк. Защо ние да сме по-различни?