Ашия изпъна гръб, но не отмести поглед от сандалите на баща си. До вратата имаше двама шаруми, които се намираха твърде далеч, за да му се притекат навреме на помощ. Между колоните зад трона се криеше един пазач кревакх. Като малка не би го забелязала, но сега беше, все едно е окичен със звънчета. Жалка защита за дамаджия на каджи и неговия наследник.
Разбира се, самият Ашан беше майстор на шарусахк и можеше сам да се погрижи за защитата си срещу всеки враг. Тя се зачуди как двамата с брат ѝ щяха да се представят срещу нея сега.
— Благодаря ти, почтени татко — каза Ашия. — Научих много в двореца на дама’тингите. Постъпи мъдро, като изпрати мен и братовчедките ми там.
Ашан кимна.
— Това е добре, но настъпи краят на престоя ти там. Вече си на седемнайсет и ти е време да се омъжиш.
Ашия имаше усещането, че са я пронизали в корема, но прегърна чувството и отново се поклони.
— Избрал ли е най-после почтеният ми баща подходящ съпруг?
Можеше да види усмивката на лицето на брат си и разбра кой е още преди баща ѝ да отговори.
— Договорено е между бащите — каза Ашан. — Ще излезеш от двореца на дама’тингите, за да се омъжиш за сина на Избавителя Асъм. Стаите ти в двореца са същите, както ги остави. Двете с майка ти ще отидете още сега там, за да започнете подготовката.
— Моля те.
Ашия се обади, когато Ашан вече се беше обърнал към съветника си Шевали.
— А? — рече той.
Ашия виждаше, че лицето му започна да помрачнява като буреносен облак. Ако сега се опиташе да откаже избраника му…
Тя коленичи и опря ръце на пода, като наведе главата си между тях.
— Прости ми, почтени татко, че те безпокоя. Просто се надявах да видя братовчедките си за последен път, преди да тръгна с почтената ми майка по пътя, който Еверам е разстлал пред мен.
Думите ѝ накараха лицето му да омекне, най-голямата проява на привързаност, която бе показвал пред нея.
— Разбира се, разбира се.
Тя сдържаше сълзите си, докато вървеше към тренировъчната стая. Сестрите ѝ по копие се упражняваха в шарусахк, но щом я видяха, застанаха мирно и ѝ се поклониха. Енкидо не се виждаше никъде.
Ти се върна, ний ка — каза Шанвах на езика на знаците. — Добре ли мина всичко?
Ашия поклати глава.
Вече не съм ний ка, сестро. Отсега тази титла преминава у теб заедно с грижата за по-малките ни сестри. Аз ще се омъжвам.
Поздравления, сестро — каза Сиквах. — Кой е избраникът?
Асъм — отвърнаха пръстите на Ашия.
Каква чест! — рече Мича.
Какво ще правим без теб? — попитаха пръстите на Джарвах.
Имате се една друга — отвърна Ашия, — както и Енкидо, докато не настъпи времето, когато отново ще сме заедно.
Тя ги прегърна поред, като продължаваше да сдържа сълзите си.
Но тогава вратата се отвори и в стаята влезе Енкидо. С едно махване на ръката изкара момичетата от стаята.
Ашия погледна учителя си и тогава за пръв път, откакто бе изпратена в двореца на дама’тингите, заплака.
Енкидо разпери ръце и тя падна в прегръдките му. Той измъкна от робата си мускалче за сълзи. Притисна я силно към себе си и започна да гали косата ѝ с едната си ръка, докато с другата събираше сълзите ѝ.
— Съжалявам, учителю — прошепна тя, когато се наплака.
За пръв път от години някой беше проговорил на глас в стаята за тренировки. Звукът отекна в чувствителните ѝ уши някак не на място, но какво значение имаше вече?
Дори палмата плаче, когато бурята я връхлети — изрекоха пръстите на Енкидо, който ѝ подаде мускалчето. — Сълзите на сестрите по копие на Еверам са още по-ценни заради редкостта, с която се появяват.
Ашия протегна ръка и отблъсна мускалчето.
— Тогава ги задръж завинаги.
Тя наведе очи, неспособна да срещне погледа му.
— Би трябвало да се радвам. Какъв по-добър съпруг от сина на Избавителя би могла да си пожелае една жена? Когато ме доведоха при теб, си помислих, че тази съдба ми е отнета, но сега, когато се изправих отново срещу нея, аз не я желая. Защо ме пратиха тук, щом ще ме дадат на мъжа, който и без това би ме взел? Какъв е смисълът да ми дадеш всички тези умения, щом няма да ги използвам? Ти си моят учител и не искам никой друг.
Енкидо я погледна с тъжни очи.
Имал съм много жени, преди да се отдам на дама’тингите — казаха пръстите му. — Много синове. Много дъщери. Но никой от тях не ме изпълва с такава гордост, колкото ти. Лоялността ти кара сърцето ми да пее.