Чинските жени, неподвластни на евджахския закон, се стичаха със стотици, често с подкрепата на съпрузите си. Красиянските жени бяха съвсем малко. Трите хиляди години, прекарани в подчинение, бяха оставили своя отпечатък и макар тенденцията да се разрастваше, все още надделяваше яростната, почти единодушна съпротива на красиянските мъже, съпрузи, бащи, братя — дори синовете, които все още носеха жълто-кафяво. На много жени им беше забранено да напускат домовете си без придружител и биваха брутално пребивани, ако направеха опит да се измъкнат, за да отидат в двореца.
Дори онези, които носеха черно, не бяха в безопасност. С помощта на защитените оръжия всички убиваха алагаи, но най-добрите от тях се бяха обучавали само по няколко седмици, докато повечето шаруми го бяха правили през целия си живот. Често жените бяха пребивани, изнасилвани или убивани.
Но за алагай хора винаги имаше кръв и когато Иневера откриеше насилниците, Ашия и сестрите ѝ ги посещаваха. Престъплението се наказваше десетократно и останките им се захвърляха на места, където останалите щяха да ги открият и да си научат урока.
Сякаш призована от тази мисъл, в тронната зала влезе Ашия и поведе две групи жени към подиума. По-голямата група, двайсет жени, обучени в двореца на дама’тингите, се строиха в две редици и коленичиха в очакване на решението. Някои носеха черното на дал’тингите, други бяха облечени в най-различни чински дрехи.
Ашия не отместваше поглед от жените, но Иневера долавяше гордостта в аурата ѝ. Все по-доброто опознаване на линиите на сила на алагаите и слабите им места ѝ беше позволило да създаде шарукин, който зависеше повече от бързината и точността, отколкото от силата на ръката. Тя нарече бойния стил Точния удар на Еверам и обучаваше добре жените в него.
Другата групичка беше по-интересна. Седем обикновени дал’тинги, скупчени заедно, чиято обща аура излъчваше страх и решителност. Няколко от жените имаха окървавени превръзки, които се показваха под черните им роби, знак за нанесени от алагаите рани. Цялата ръка и половината лице на една от тях бяха увити в бяла превръзка, която вече беше покрита с ръждивочервени петна. Огнена храчка. Можеше да види дълбоките изгаряния в аурата на жената. Без магия нямаше да успее да се възстанови напълно.
Под воала на друга жена се виждаха насинените ѝ очи и носът, който като че ли беше счупен. Иневера не се нуждаеше от повече проучване, за да разбере, че тези рани не бяха нанесени от демон.
— Дъще — кимна Ашан на Ашия. Той все още недоволстваше срещу настоящия ѝ пост, но проявяваше достатъчно мъдрост, за да не я пренебрегва публично. — Какво те води пред Черепния трон?
— Кандидатки за копието, почтени андрахо — каза Ашия. Тя посочи жените, които беше обучила. — Тези жени са тренирани в двореца на дама’тингите и са убивали демони в Алагай’шарак. Моля да бъдат направени шарум’тинги.
Ашан кимна. Не му харесваше идеята да води церемония по връчването на копието на жени, но беше виждал Ахман да го прави толкова често, че не се сдържа. Той погледна към дамаджи’тинга Кева.
— Костите хвърлени ли са?
Кева кимна.
— Достойни са.
Ашан махна с ръка на жените.
— Станете, шарум’тинги.
Жените се изправиха и се поклониха дълбоко, преди Ашия да ги освободи.
Ашан погледна към групичката уплашени дал’тинги, които се бяха скупчили пред подиума.
— А другите?
— Необучени дал’тинги от селището Калджин — отвърна Ашия. Дамаджи Ичах се напрегна. — Честта им е безгранична. Те се отзоваха на призива на Избавителя, излязоха в нощта и убиха демон. Сега молят за правата си, които им обеща Избавителят.
— Това е твоето обяснение — каза Джаян.
Ашия му кимна.
— Моят братовчед не е съгласен.
Аурата на Ашан помръкна.
— Ще се обръщаш към Шарум Ка с уважението, което заслужава, дъще. — Тихият му допреди малко глас сега прогърмя в залата. — Може и да служиш на дамаджата, но Джаян стои над теб.
Ашан се обърна към Джаян.
— Прости грубостта на дъщеря ми, Шарум Ка. Уверявам те, че ще бъде наказана.
Джаян кимна и махна с ръка.
— Не е необходимо, чичо. Макар и воин, братовчедка ми си остава жена и от нея не може да се очаква да контролира емоциите си.