В повечето случаи.
— Къде е синът ми? — попита настоятелно тя, като се втурна към Иневера. Носеше черната роба и белия воал на кай’тинга, но беше добавила и бял шал, както обичаше да се носи Ахман. — В двореца се носят всякакви слухове, зет ми седи на Черепния трон, а мен ме правят на глупачка.
„Съвсем точно казано“, помисли си Иневера.
— Настоявам да разбера какво става! — продължи с още по-писклив глас Кадживах.
Настоява. Иневера почувства студения гняв, който се зароди в центъра ѝ. Нима тази жена беше забравила с кого разговаря? Дори Ахман не се осмеляваше да настоява пред нея. Представи си как изстрелва Кадживах към другия край на градината точно както беше постъпила с Фахсту в тронната зала.
О, ако можеше всичко да е толкова лесно. Но макар че Ахман щеше да ѝ прости, че е изпарила целия съвет от дамаджи, той щеше да преследва убийците на майка си до самия край на Ала, а нито едно престъпление не можеше да бъде укрито пред Взора на Короната.
— Ахман е тръгнал на лов за демони по самия ръб на бездната — рече Иневера. — Заровете се изказват благоприятно за завръщането му, но това е опасен път. Трябва да се молим за него.
— Синът ми е отишъл в бездната? — изпищя Кадживах. — Сам?! Защо Копията на Избавителя не са тръгнали с него?
Иневера протегна ръка и хвана Кадживах за брадичката. Направи го уж за да принуди жената да я погледне в очите, но същевременно притисна едно енергийно средоточие и източи част от енергията на жената.
— Синът ти е Избавителят — рече студено тя. — Той ходи по места, където никой друг не би се осмелил да го последва, и не дължи обяснения на никого, дори на мен.
Иневера пусна Кадживах и жената отстъпи назад със залитане. Таладжа я прихвана и се опита да я настани на една от каменните пейки, но Кадживах се изпъна, изтръгна се от ръцете ѝ и отново погледна Иневера в очите.
„Упорита е“, помисли си дамаджата.
— Защо Джаян беше пренебрегнат? — попита настоятелно тя. — Той е най-големият син на Ахман и е достоен наследник. Хората го боготворят.
— Джаян е твърде млад и упорит, за да управлява в отсъствието на Ахман — отвърна Иневера.
— Той е твой син! — извика Кадживах. — Как можа…
— СТИГА! — излая Иневера и всички се стреснаха, а най-много Кадживах. Иневера рядко повишаваше глас, особено пред други хора. Но от всички свекърва ѝ най-често поставяше на изпитание търпението ѝ. — Самозабравила си се, жено, щом смяташ, че можеш да ми говориш така за децата ми. Този път ти прощавам, защото знам, че се тревожиш за сина си, но втори път няма да стане. Цяла Красия се нуждае от мен и нямам излишно време да успокоявам всяка твоя тревога. Ашан седи на Черепния трон по заповед на Ахман. Това ти стига да знаеш.
Кадживах примигна. Колко години бяха минали, откакто някой се беше осмелил да ѝ говори по този начин? Тя беше Светата майка, а не някоя си обикновена дал’тинга.
Но въпреки свободата и влиянието, с които разполагаше, Кадживах нямаше никакви истински сили. Тя дори не беше дама’тинга, а още по-малко дамаджа. Богатството и слугите ѝ бяха осигурени от трона, което Иневера лесно можеше да отмени в отсъствието на Ахман, макар че сигурно бързо щяха да се появят други, които да се опитат чрез злато да спечелят благоволението ѝ.
— Майко. — Иневера и останалите жени се обърнаха към Асъм, който влезе в беседката. Младежът се бе промъкнал тихо като Енкидо. Той се поклони. — Бабо. Радвам се да ви видя и двете.
Кадживах грейна и разпери ръце, за да прегърне внука си. Той прие целувките, с които го обсипа през воала си, с изящество и достойнство, макар такова отношение да не отговаряше на сана му.
— Тикка — каза Асъм, като употреби неофициалната дума за „баба“, която Кадживах беше втълпила на внуците си още преди да започнат да говорят. Това бе достатъчно да накара жената да се разтопи от удоволствие. — Моля те, бъди по-внимателна с почтената ми майка. Знам, че се страхуваш за баща ми, но тя е негова дживах ка и несъмнено тревогата ѝ е по-голяма от твоята.
Кадживах кимна като замаяна и се обърна към Иневера, навела почтително поглед.
— Моите извинения, дамаджа.
Иневера искаше да разцелува сина си.
— Но защо пренебрегнаха теб и брат ти? — попита Кадживах, възвърнала донякъде решимостта си.