— Продължавай, моля.
— Не знам дали има някакъв смисъл да ги спасяваме. — Очите на пар’чина бяха изпълнени с тъга. — Мисловните демони считат празните мозъци за деликатес. Представи си десетки поколения, които живеят и умират в мрак, хранят се с мъхове и лишеи, като добитък за заколение. Нямат дрехи, нямат дори език. Те вече не са хора. Превърнали са се в нещо друго. Тъмно, уродливо и диво.
Джардир потисна една тръпка.
— Работата е там — продължи Арлен, — че има няколко пътя, по които можем да стигнем до Ядрото, но те са дълги и криволичещи. Има много разклонения, задънени улици, капани и опасни проходи. Не е нещо, с което бихме успели да се справим сами. Нужен ни е водач.
— И ти искаш този водач да е някой от князете на Алагай Ка — рече Джардир. Пар’чинът кимна. — Как ще го накараме да предаде собствения си вид и да ни поведе?
— Чрез изтезания — отвърна пар’чинът. — Чрез болка. Демоните нямат чувство за лоялност и се страхуват да не бъдат пленени. Можем да използваме това.
— Не усещам увереност в думите ти — каза Джардир. — А и как изобщо бихме могли да се доверим на княза на лъжите?
— Това е слабата точка в плана ми — призна пар’чинът, свивайки рамене. — Първо трябва да хванем един.
— И как смяташ да го направим? — попита Джардир. — Убил съм двама. Единия го изненадах, а с другия ми помогнаха Лийша Пейпър и моята дживах ка. Те са страховити същества, пар’чине. Дай им само един миг за действие и те могат…
Пар’чинът се усмихна.
— Какво? Да се превърнат в мъгла? Да изрисуват защити във въздуха? Да изцерят раните си? Ние също можем да правим тези неща, Ахман. Можем да направим капан, от който дори Алагай Ка не би могъл да избяга.
— А как изобщо ще намерим един от тях? — попита Джардир. — След като убих онзи през първата нощ на Новолунието, братята му избягаха. През следващите нощи се държаха настрани и се движеха много бързо.
— Страхуват се от теб — каза пар’чинът. — Помнят Каджи, ловеца на умове, и всичките, които е убил с помощта на Короната, Копието и Наметалото си. Никога няма да се доближат доброволно до теб.
— Значи, признаваш, че Каджи е Избавителят, а аз съм неговият наследник — каза Джардир.
— Признавам, че Каджи е бил генерал, от когото са се страхували мисловните демони — отвърна пар’чинът, — и когато ти се изправиш срещу тях със своите Корона и Копие, те ще започнат да се страхуват и от теб. Това не те прави наследник на нищо. Ако Абан носеше Короната и Копието, те щяха да се напикаят от страх и да побегнат от него.
Джардир се намръщи, но нямаше смисъл да спори. Въпреки съмнението и неуважението в думите на пар’чина, той почувства как в гърдите му се заражда надежда. Пар’чинът беше напипал нещо. Планът му беше налудничав, но това бе една великолепна лудост. Лудост, достойна за самия Каджи.
— Как ще разберем къде да разположим защитите, за да хванем някой от тях в капана?
Пар’чинът му намигна.
— Това е то. Знам къде ще отидат при следващото Новолуние. Всичките. Отиват в Анокх Слънце.
Кръвта на Джардир изстина. Изгубеният град на Каджи, откъдето пар’чинът бе откраднал Копието и беше поставил началото на всичко.
— Откъде знаеш?
— Не си единственият, който се е бил с мозъци, Ахман — каза пар’чинът. — Докато се опитваше да се справиш с онзи в спалнята ти, аз се биех с брат му на север от Хралупата. Щеше да ми види сметката, ако не беше Рена.
Джардир кимна.
— Твоята дживах е страховита.
Пар’чинът прие комплимента с кимване, но въздъхна дълбоко.
— Може би ако я бях послушал, нямаше да оставя трима от тях да ме хванат със свалено бидо миналия месец. — Той сведе очи и аурата му пламна от срам. — Влязоха в главата ми, Ахман. Не можах да ги спра. Разровиха се из спомените ми като из претъпкан сандък. Най-силно искаха да разберат къде съм открил защитите…
— Вдигни очи, сине на Джеф — каза Джардир. — Никога не съм срещал мъж, който да се бие по-яростно срещу алагаите от теб. Щом ти не си успял да ги спреш, значи, не може да бъдат спрени.
Благодарност обагри аурата на пар’чина и той повдигна брадичката си.
— Не беше чак толкова зле. Докато надничаха в мислите ми, аз успях да зърна техните. Те смятат да се върнат в Изгубения град и да извършат онова, което не са успели да направят пясъчните бури през последните три хиляди години. Не знам дали е от страх, че градът може би все още крие някакви тайни, или просто искат да направят мръсно на древните си врагове, но смятат да изровят саркофазите и да сринат с основи града.