— Трябва да ги спрем на всяка цена — каза Джардир. — Няма да позволя да поругаят предците ми.
— Стига глупости — отсече Арлен. — Да зарежеш всички стратегически преимущества заради няколко прашни трупа?
— Това са героите от Първата война, безверни чине — сопна му се Джардир. — Те носят честта на човешкия род. Няма да позволя да бъдат омърсени от алагаите.
Пар’чинът се изплю на пода.
— Самият Каджи би ти наредил да ги изоставиш.
Джардир се изсмя.
— О, да не би сега да твърдиш, че говориш от името на Каджи?
— Чел съм трактата му за войната, Ахман — отвърна пар’чинът. — „Нищо не е по-ценно от победата.“ Думи на Каджи, не мои.
Джардир сви юмруци.
— Използваш Светото писание, когато ти отърва, сине на Джеф, и го отхвърляш като някаква фантазия, когато не ти върши работа. — Короната му започна да сияе яростно. — Освен това Каджи е заповядал да почитаме костите на онези, които са се разделили в живота си в Алагай’шарак, и да не позволяваме никому да ги поругава.
Пар’чинът скръсти ръце и защитите в кожата му засияха в отговор на Короната.
— Кажи ми, че греша. Кажи ми, че ще се откажеш от единствената ни възможност да пренесем войната на демонска територия само за да запазиш честта на няколко празни обвивки, чиито души отдавна са поели по самотния път.
„Изглежда, нравите ни са такива, че по природа си противоречат, пар’чине — беше казал веднъж Джардир. — Затова ще трябва да потискаме подтика си да се обиждаме, ако искаме да продължим да се учим един от друг.“
Аурата на сина на Джеф не разкриваше нищо. Той вярваше, че е прав, но нямаше желание да се бие заради убежденията си.
— Не мога да кажа, че грешиш — призна Джардир, — но си пълен глупак, ако смяташ, че ще стоя и ще гледам как някакъв си демон поругава костите на Каджи.
Пар’чинът кимна.
— Не те и карам да го правиш. Просто те моля, ако се стигне дотам, да гледаш как го правят с Исак. Маджи. Мендинг. Дори Джардир, ако го намерят.
— Няма — отвърна с облекчение Джардир. — Светият ми предтеча е погребан в Пустинното копие. Можем да преместим и тялото на Каджи там.
И въпреки това мисълта, че ще позволят на алагаите да осквернят телата на великите водачи на Евджаха, го ужасяваше. Дори от това да зависеше съдбата на цялата Ала, той не знаеше дали ще може просто да гледа, без да направи нищо, за да ги спре.
— И какво предимство ще спечелим от тази… жертва? — попита горчиво Джардир.
— Няма да преместваме Каджи — отвърна синът на Джеф. — Първият Шар’Дама Ка отново ще служи на народа си, като примамка в капана, който ще заложим в гробницата му. Анокх Слънце е огромен. Не можем да предвидим къде точно мисловните демони ще нанесат удара си, с изключение на една крипта, която те ясно видяха в спомените ми. Отиват точно в нея, Ахман. Отиват с всичките си сили. И ние ще ги чакаме там, увити в невидими пелерини. Когато влязат в гробницата, ще заловим един, ще убием колкото се може повече, като се възползваме от предимството на изненадата, и ще избягаме.
Джардир скръсти ръце и го изгледа скептично.
— И как точно ще постигнем това?
— Ще използваме Короната — отвърна пар’чинът.
Джардир повдигна едната си вежда.
— Защитното поле на Короната на Каджи може да отблъсне всеки демон, дори цяла армия от демони, на разстояние от половин миля — каза пар’чинът.
— Наясно съм с това — отвърна Джардир. — Все пак Короната е моя.
Пар’чинът се усмихна.
— А наясно ли си, че можеш да издигнеш поле от разстояние. Като огромен мехур, който да държи демоните навън, или както в Лабиринта…
— … да ги задържи в себе си — осъзна Джардир. — Ако се приближим…
— … можеш да ги вкараш в капан заедно с нас — довърши пар’чинът.
Джардир стисна юмруци.
— Можем да унищожим генералите на Ний още преди да са започнали първите схватки от Шарак Ка.
Пар’чинът кимна.
— Но това няма да ни помогне особено, ако кралицата им снесе други.
Джардир го погледна.
— Алагай’тинг Ка. Майката на демоните.
— Точно така — рече пар’чинът. — Ако я убием, имаме шанс да спечелим войната. Иначе ще се върнат отново, дори да е след още три хиляди години. Накрая ще ни изтребят.