— Какво ще стане, ако не се съглася с този план, пар’чине? — попита Джардир. — Ще ми откраднеш Короната и ще опиташ сам?
— Почти си прав — отвърна Арлен. — Мозъците ще отидат в Анокх Слънце при Новолуние и аз ще ги чакам там със или без теб. Ако не видиш ползата от това, значи, не си мъжът, за който те смятах. Вземи си Короната, свий се в трона си и остави Шарак Ка на мен.
Джардир стисна зъби.
— А Копието?
— Копието е мое — рече Арлен. — Но ако се закълнеш в слънцето, че ще дойдеш с мен, ще ти го върна без много приказки и даже ще се радвам. В противен случай го отнасям с мен в Ядрото и ще го забия лично в сърцето на демонската кралица.
Джардир се умълча и известно време само го гледаше.
— Няма да е необходимо, пар’чине — каза най-накрая той. — Не ми е приятно да ми връщаш нещо, което и без това е мое, но що за аджин’пал ще съм, ако те оставя сам да тръгнеш по този път? Може и да смяташ Еверам за лъжа, пар’чине, но той сигурно те обича, щом те е надарил с такава смелост.
Пар’чинът се усмихна.
— Тате винаги е казвал, че имам повече кураж, отколкото акъл.
Арлен сновеше напред-назад из кухнята. Не беше кой знае какъв готвач, но през годините, които беше прекарал в самота по пътищата, се беше усъвършенствал във варенето на картофи и пърженето на месо и зеленчуци в тиган. Не използваше огън; защитите, гравирани в гърнетата и тиганите, вършеха цялата работа, захранвани от докосването му.
— Мога ли да помогна? — попита Джардир.
— Ти? — изненада се Арлен. — Самозваният крал на света докосвал ли е някога неприготвена храна?
— Познаваш ме добре, пар’чине — рече Джардир, — но не толкова добре, колкото си мислиш. Нима някога не съм бил ний’шарум? Няма никаква ръчна работа, с която да не съм се захващал.
— Тогава се хвани да подредиш масата.
Закачките им бяха познати и Арлен осъзна, че му бяха липсвали през всичките тези години. С лекота се върнаха към някогашните си отношения, братя във всичко, освен по име. Джардир бе стоял до Арлен в първата му нощ в Лабиринта, а за мъжете в Красия това беше равносилно на кръвна връзка. Дори нещо повече.
Но желанието за власт бе накарало Джардир да се опита да го убие. Не беше вложил злоба, но Арлен се чудеше дали не би го направил при първа възможност и сега… или ако удобният случай се появеше по-късно. Той потърси някакъв намек за това в аурата му, но не можеше да открие нищо, без да използва магия — която Джардир сигурно щеше да усети и с пълно право щеше да се засегне.
— Питай, пар’чине — каза красиянецът.
— А? — сепна се Арлен.
— Виждам, че нещо те гризе отвътре — рече Джардир. — Питай и да приключваме с това.
Арлен кимна.
— Скоро. Някои неща се обсъждат по-добре на пълен стомах.
Той приготви храната и изчака търпеливо Джардир да си каже молитвата, преди да седнат да се хранят. Една порция му беше напълно достатъчна, но Джардир беше получил сериозни рани по време на двубоя им на скалата и въпреки че магията можеше да ги изцели за миг, тя не можеше да сътвори плътта и кръвта от нищото. Красиянецът опразни три купи и продължи да си похапва плодове, докато Арлен разчистваше масата.
Накрая отново седна на стола си, като гледаше как Джардир изяжда всичко, заедно със сърцевината и семките.
— Питай, пар’чине — повтори той.
— На момента ли реши да ме убиеш през онази нощ в Лабиринта — попита Арлен, — или приятелството ни беше лъжа от самото начало?
Той наблюдаваше внимателно аурата на Джардир и с удоволствие съзря болката и срама, които проблеснаха в нея за миг. Джардир бързо се взе в ръце, погледна Арлен в очите и издиша дълбоко през пламналите си ноздри.
— И двете — отвърна той. — И същевременно нито едно от двете. След като онази нощ хвърли костите за теб, Иневера ми каза да те приема като брат и да те държа близко до себе си, защото някой ден ще трябва да те убия, ако искам да получа цялата власт.
Нещо в Арлен се напрегна и внезапно магията в стаята се устреми към него, като накара защитите по кожата му да заблестят.
— Това не ми звучи като и двете — процеди той през зъби. — Както и като нито едно от двете.
Джардир сигурно беше забелязал сиянието на защитите, но не го показа по никакъв начин.
— Тогава не знаех нищо за теб, пар’чине, с изключение на това, че шарумите и даматите едва не се сбиха заради искането ти да се биеш в Лабиринта. Изглеждаше ми като човек с чест, но когато твоят каменен демон разби стената, не знаех какво да си мисля.