— Казваш го така, сякаш едноръкият е някакъв добитък, който съм се опитал да вкарам незабелязано през портите — рече Арлен.
Джардир пренебрегна коментара му.
— Но тогава, докато алагаят нахлу през пробива и сърцата дори на най-смелите мъже се свиха в отчаяние, ти се биеше и кървеше до мен, готов да дадеш живота си, за да заловим каменния демон и да оправим нещата. Не те излъгах, когато те нарекох „братко“, пар’чине. Бих дал живота си за теб.
Арлен кимна.
— Което едва не се случи онази нощ и само Създателят знае още колко пъти след това. Но всичко това беше просто представление, нали? Знаел си, че ще оживееш, за да ме предадеш някой ден.
Джардир сви рамене.
— Кой би могъл да каже, пар’чине? Самото предсказване ни дава възможност да променим онова, което сме видели. То ни дава бегъл поглед към онова, което би могло да стане, а не каквото ще стане. Иначе какъв е смисълът? Ако се смятах за безсмъртен и започнех да поемам глупави рискове, които иначе бих избягвал…
Арлен беше готов да спори, но не знаеше какво да каже. Красиянецът беше прав.
— Предсказанията на Иневера са неопределени и често не са такива, каквито изглеждат — продължи Джардир. — Години наред премислях думите ѝ. „Убий“, каза тя, но символът върху зара ѝ има и други значения. „Смърт“, „прераждане“, „духовен прелом“. Опитах се да насоча вярата ти към Евджаха или да ти намеря невеста и да те привържа към Красия с надеждата, че ако престанеш да си чин и се преродиш като евджанин, това ще изпълни пророчеството и ще ми позволи да те пощадя.
Почти всеки мъж, когото Арлен бе познавал в Красия, се беше опитал да му намери невеста, но никой не се стараеше толкова усилено, колкото Джардир. Изобщо не му беше хрумвало, че го прави, за да спаси живота му, но в аурата на Джардир не откриваше лъжа.
— Предполагам, че след време се е превърнало в истина — каза Арлен. — Част от мен умря онази нощ и се прероди сред дюните. Сигурно е както изгрева на слънцето.
— Когато донесе Копието за пръв път, аз моментално го разпознах — каза Джардир. — Почувствах силата му и трябваше да потисна желанието си веднага да ти го отнема.
Устните на Арлен потрепнаха, разкривайки за миг зъбите му.
— Но беше твърде голям страхливец. Вместо това кроеше планове да ме унищожиш и ме примами в капана, оставяйки на хората си и на демонската яма да свършат мръсната работа вместо теб.
Аурата на Джардир пламна в смесица от вина и гняв.
— Иневера ми каза да те убия и да взема Копието. Предложи ми да отрови чая ти, ако не искам да си цапам ръцете. Това щеше да те лиши от воинска смърт.
Арлен се изплю.
— Не ми пука. Предателството си е предателство, Ахман.
— Пука ти — рече Джардир. — Може и да смяташ Рая за лъжа, но ако трябваше да избираш начина, по който да срещнеш смъртта, щеше да се изправиш срещу нея с копие в ръка.
— Нямах копие, когато смъртта дойде за мен, Ахман. Ти ми го взе. Имах само игли и мастило.
— Аз се бих за теб — каза Джардир. — Заровете на Иневера предопределяха живота ми, откакто навърших дванайсет години. Никога преди или след това не им се бях противопоставял до такава степен. Дори заради Лийша Пейпър. Ако Иневера не се беше оказала толкова… страшна, щях да я нараня, ако доводите ми се окажеха недостатъчни. Тръгнах към Лабиринта, изпълнен с решителност. Нямаше да убия моя брат. Нямаше да го ограбя.
Арлен се опита да разчете емоциите в аурата на Джардир, но те се оказаха твърде сложни дори за него. Това бе нещо, с което красиянецът се беше борил в продължение на години и с което все още не беше успял да се примири. Това не притъпи чувството, че е бил предаден, но Арлен усещаше, че има още нещо, и искаше да го чуе.
— Какво се промени? — попита той.
— Спомних си думите ти — отвърна Джардир. — Наблюдавах от стената, когато ти поведе шарумите към Лабиринта, а Копието на Каджи сияеше като слънце в ръката ти. Те крещяха името ти и аз знаех, че са готови да те последват. Воините щяха да те направят Шар’Дама Ка и бяха готови да се устремят към бездната на Ний, стига да го поискаше.
— Страхувал си се, че ще ти открадна титлата? — попита Арлен. — Никога не съм я искал.
Джардир поклати глава.
— Не ме интересува титлата ми, пар’чине. Интересува ме народът ми. И твоят. Всеки мъж, жена и дете на Ала. Защото те щяха да те последват, щом видеха, че алагаите кървят. Видях го с вътрешното си око и гледката беше великолепна.