— Скоро ще надушат миризмата ни — каза пар’чинът, прочел мислите му. — Първото нещо, което трябва да направиш, е да заредиш Короната.
Джардир поклати глава.
— Първо трябва да ми върнеш Копието, пар’чине. Аз приех условията ти.
Пар’чинът поклати глава.
— Всяко нещо по реда си, Ахман. Копието няма къде да избяга.
Джардир го изгледа сурово, но нямаше какво да направи. Разбираше, че пар’чинът няма да промени мнението си, затова нямаше смисъл да продължава спора. Той вдигна юмрука си, нашарен със защитите, които Иневера бе татуирала върху кожата му.
— Короната ще започне да се зарежда, когато юмрукът ми удари алагай.
Пар’чинът кимна.
— Тогава няма защо да чакаме повече.
Джардир го погледна.
— Нима предлагаш да я заредя от теб?
Пар’чинът го стрелна с изпепеляващ поглед.
— Веднъж ме хвана неподготвен, Ахман. Опиташ ли още веднъж, ще съжаляваш.
— Как тогава? — попита Джардир. — Без алагай, от който да извлека…
Пар’чинът пресече думите му с жест, показващ заобикалящата ги земя.
— Магията е навсякъде около нас, Ахман.
Наистина беше така. Чрез Взора на Короната Джардир виждаше през нощта толкова ясно, колкото и през деня; светът се къпеше в сиянието на магията. Тя се стелеше като светеща мъгла, която се разделяше пред краката им, но енергията в нея беше слаба, също като силата на пламъка, съдържаща се в пушека.
— Не разбирам — каза Джардир.
— Вдишай — нареди му пар’чинът. — Затвори очи.
Джардир го погледна, но се подчини и задиша ритмично и спокойно. Изпадна в транса на воина, който бе научил в Шарик Хора, умиротворена душа, готова да действа на мига.
— Протегни Короната напред — каза пар’чинът. — Почувствай как магията около теб шепне като лек бриз.
Джардир направи каквото му бе казано и наистина усети магията, която се свиваше и разширяваше в отговор на дишането му. Тя се разливаше по цялата Ала, но животът я привличаше.
— Извлечи я внимателно — каза пар’чинът, — сякаш я вдишваш навътре.
Джардир си пое дъх и почувства как силата се влива в него. Не го изгори, както се случваше при допира на алагай, а по-скоро го затопли, както слънцето затопляше кожата му.
— Продължавай — рече пар’чинът. — Спокойно. Не спирай да издишваш. Просто поддържай постоянен поток.
Джардир кимна, като усещаше плавната струя. Той отвори очи и видя, че магията се стича към него от всички посоки в стабилен поток, като река, която се е устремила към водопад. Процесът беше бавен, но празнотата в него постепенно започна да се запълва. Той се почувства по-силен.
Въодушевлението го разконцентрира и потокът спря.
Джардир погледна към пар’чина.
— Невероятно.
Арлен се усмихна.
— Това е само началото, Ахман. Трябва да научиш още много неща, преди да сме готови да се изправим срещу мисловните демони.
— Не ми доверяваш Копието на Каджи, но споделяш тайните на магията си?
— Шарак Ка стои преди всичко — каза Арлен. — Ти ме научи да воювам. Редно е аз да те науча да използваш магията си. Основните неща всъщност. Копието е патерица, на която разчиташ твърде дълго. — Той му намигна. — Само не си мисли, че ще те науча на всичките ми номера.
Двамата прекараха така още няколко минути, като пар’чинът внимателно му показваше как да извлича енергия.
— Сега я дръж здраво — каза пар’чинът и извади малко сгъваемо ножче от джоба си.
Отвори го, подхвърли го във въздуха, за да го улови за острието, и го подаде с дръжката напред на Джардир.
Красиянецът го пое с любопитство. Ножът дори не беше защитен.
— И какво да правя с него?
— Порежи се — каза пар’чинът.
Джардир го изгледа, после сви рамене и се подчини. Острието бе наточено и с лекота разряза плътта му. Той видя кръвта в раната, но магията, която бе погълнал, вече се беше задействала. Кожата зарасна още преди да е започнал да кърви.
Пар’чинът поклати глава.
— Още веднъж. Но този път дръж енергията под контрол. Толкова здраво, че раната да остане отворена.
Джардир изсумтя и отново се поряза. Раната започна да се затваря, но Джардир вля енергия от плътта си към Короната и изцеляването спря.