Гласът му гърмеше все по-застрашително и за миг Арлен усети как се свива под него. Винаги бе смятал кражбата на свитъка за нещо нередно, но дори сега би го направил отново.
— Да, може би — съгласи се той. — И ако е така, двамата с Абан ще си платим.
Той се напрегна, вдигна глава и отвърна на Джардир със същия гневен поглед.
— А може би най-добрата ни възможност да спечелим Шарак Ка е била преди триста години, когато човечеството е наброявало милиони, а проклетите ви дамати са скрили бойните защити от нас, като са заключили тези карти в кулата на суеверията. Кой тогава е арогантният? Ами ако точно това е попречило на плана на Еверам?
Джардир се поколеба и изгуби донякъде агресивността си, докато обмисляше въпроса. Арлен познаваше признаците и бързо отстъпи назад. Застана с ръце на кръста, без да излъчва нито агресия, нито желание за подчинение.
— Ако Еверам е имал план, той не го е споделил с нас.
— Заровете… — започна Джардир.
— … са магия, няма съмнение — прекъсна го Арлен. — Но това не ги прави божествени. Освен това не са казали на Иневера, че трябва да ми попречиш да отида в Анокх Слънце. Просто са ти подсказали да ме използваш, когато се върна.
Гневът на Джардир продължаваше да се топи, докато той обмисляше тази нова възможност. Вярата на стария му приятел може и да го правеше глупак, но поне беше честен глупак. Той вярваше искрено, затова бе абсолютно безпомощен в опитите си да осмисли лицемерието на Евджаха.
Арлен разпери ръце.
— Имаш два избора, Ахман. Или ще останем тук и ще спорим заради някакви си абстракции, или ще поведем Шарак Ка по най-добрия начин, на който сме способни, с всичко, което ни е подръка, и след като спечелим, ще решаваме кой е бил прав.
Джардир кимна.
— Значи, изборът е само един, сине на Джеф.
Дните минаваха и несигурното съглашение се държеше. Джардир усещаше, че все по-добре контролира магията си, изумяваше се от силата, съсредоточена във върховете на пръстите му, и от собственото си тесногръдие.
Но въпреки напредъка им, Новолунието приближаваше с всеки изминал час. Изпълнени с магия, двамата с пар’чина можеха да тичат с голяма скорост, но Анокх Слънце беше все още далеч, а им трябваше време да заложат и капаните си.
— Кога ще поемем към Изгубения град? — попита той една сутрин, докато чакаха появата на слънцето.
— Довечера — отвърна пар’чинът. — Край с уроците.
След тези думи той се разтвори в мъгла. Джардир наблюдаваше внимателно с Взора на Короната как приятелят му се плъзва в един от отворите, през които магията се изливаше по повърхността на Ала. Силата на живота на Еверам, покварена от Ний.
Нямаше го само за миг, но когато отново се появи, потокът магия, който изригна заедно с него, подсказа на Джардир, че е пропътувал наистина дълъг път.
В ръцете си държеше два предмета: наметало и копие.
Джардир посегна към Копието още преди пар’чинът да е успял да се материализира напълно. Първия път ръката му премина през него, но той посегна отново, сграбчи го и го издърпа от ръцете на пар’чина.
Поднесе го пред очите си, усещайки пулсирането на енергията му, и разбра, че това е истинското Копие на Каджи. Без него се беше чувствал изпразнен. Като черупка на истинското си Аз. Сега Копието се беше върнало при него и сърцето му най-после се успокои.
„Повече няма да се разделяме“, обеща той.
— Това също ще ти трябва.
Джардир вдигна глава точно когато пар’чинът му подхвърли Защитното наметало на Лийша Пейпър. Ръцете му успяха да го сграбчат, преди да е докоснало земята.
Той погледна раздразнено пар’чина.
— Обиждаш господарката Лийша, като се отнасяш толкова непочтително към Наметалото ѝ.
Подаръкът на Лийша нямаше такова влияние върху съдбата му, колкото Копието, но той не можеше да отрече, че допирът на меката тъкан и невидимостта, която му осигуряваше Наметалото дори пред най-могъщите алагаи, му даваше усещането, че планът им може и да успее.
— Как ще се скриеш, когато алагаите приближат гробницата на Каджи? — попита Джардир. — Имаш ли си наметало?
— Не ми трябва — отвърна пар’чинът. — Мога да проследя защитите за невидимост във въздуха, но дори това не си заслужава.
Той протегна ръцете си, обърнати с китките нагоре. Там, върху плътта, бяха татуирани защитите за невидимост.