Те започнаха да сияят, макар останалите рисунки по тялото на пар’чина да останаха тъмни. Заблестяха толкова ярко, че Джардир вече не можеше да различи отделните символи, а синът на Джеф избледня и тялото му стана прозрачно и размазано. Джардир почувства замайване. Нещо го подтикваше да отмести поглед настрани, но той знаеше, че ако го направи, повече няма да може да намери пар’чина, въпреки че мъжът не помръдваше от мястото си.
Миг по-късно той отново се появи. Блясъкът от защитите помръкна и те отново станаха четливи. Погледът на Джардир пробяга по тях и сърцето му се качи в гърлото. Рисуването на защити беше като писането на писмо, а в тези защити си личеше характерният закръглен почерк на Лийша Пейпър, който се виждаше навсякъде по Наметалото му.
Обикновено щом видеше изкуството на своята любима, сърцето му запяваше, но не и сега.
— Господарката Лийша ли защити тялото ти?
Нямаше намерение да го произнася с ръмжене, но така се получи. Самата мисъл, че неговата обещана е докосвала голата кожа на пар’чина, беше непоносима.
За голямо облекчение на Джардир, пар’чинът поклати глава.
— Сам се защитих, но тя ги нарисува, затова копирах стила ѝ. — Той докосна почти любовно символите. — Така нося част от нея със себе си.
Той не му казваше всичко. Аурата му го издаваше. Джардир се опита да вникне по-надълбоко с Взора на Короната и зърна една картина, която изгори вътрешното му око. Лийша и пар’чинът, голи в калта, вкопчени един в друг като животни.
Сърцето му заблъска в гърдите, като пулсираше в ушите му. Лийша и пар’чинът? Възможно ли беше, или това бе само някаква неосъществена фантазия?
— Хвърлил си я на възглавниците — рече обвинително той, като се взираше внимателно в аурата на пар’чина, за да разчете реакцията му.
Но аурата на Арлен се замъгли, извлечената сила се сгъсти под повърхността ѝ. Джардир се опита да пробие, но преди да достигне до неговия аджин’пал, Взорът на Короната се сблъска с невидима стена.
— Това, че ти позволих да разчетеш повърхността на аурата ми, не ти дава право да ми бъркаш в главата — каза пар’чинът. — Да видим дали на теб ще ти хареса.
Джардир усети придърпване, когато пар’чинът извлече магия през него и я погълна, опознавайки го отблизо, като любовник. Той се опита да прекрати придърпването, но пар’чинът го беше хванал неподготвен и докато Джардир вдигне защитите си, вече беше приключил.
Красиянецът насочи Копието си към него.
— Убивал съм мъже и за по-дребни обиди, пар’чине.
— Значи, си извадил късмет, че съм по-цивилизован — отвърна пар’чинът, — защото ти пръв ме обиди.
Джардир сви устни, но се примири.
— Ако си бил с моята обещана, имам правото да знам за това.
— Тя не ти е обещана, Ахман — отвърна пар’чинът. — Чух я да ти го казва в очите на скалата. Ще предпочете да потъне в Ядрото, преди да стане твоя петнайсета жена, че дори и първа.
Пар’чинът му се подиграваше.
— Щом си чул този личен разговор, пар’чине, значи, знаеш, че носи детето ми. Ако дори за миг си помислиш, че имаш някакви права върху нея…
Пар’чинът сви рамене.
— Да, тя е хубава жена и малко залитнах по нея. Целунах я два пъти, а веднъж и нещо повече.
Ръката на Джардир стисна Копието по-здраво.
— Но тя не е моя — продължи Арлен. — Никога не е била. Не е и твоя, Ахман. С бебето или без него. Ако не го проумееш, нямаш никакъв шанс.
— Значи, повече не я желаеш? — попита невярващо Джардир. — Невъзможно. Тя грее като слънцето.
Донесе се тропот на галопиращи копита и пар’чинът с усмивка се обърна, за да види своята дживах ка, която препускаше бясно под разсветляващото се небе. Тя яздеше на голо огромна кобила и водеше след себе си четири също толкова грамадни коня. Сияещите им от магията копита буквално изяждаха разстоянието със скорост два пъти по-голяма от тази на красиянски бегач.
— Имам си свое собствено слънце, Ахман — каза пар’чинът. — Взема ли си второ, направо си прося изгарянето.
Той посочи към Джардир, докато се отдалечаваше, за да посрещне съпругата си.
— Ти вече си имаш достатъчно слънце, за да превърнеш зелените земи в поредната пустиня. Помисли върху това.
Рена скочи от коня и Арлен я подхвана във въздуха, като отвърна на целувката ѝ. Съсредоточи се и задейства защитите за тишина на раменете си. Джардир щеше да види магическите потоци и да разбере, че заглушават думите си, но едва ли щеше да каже нещо. Мъжът имаше пълното право да поговори насаме с жена си.