— Всичко наред ли е в Хралупата? — попита Арлен.
Рена също видя магията и отговори, заровила лице в гърдите му, за да скрие движението на устните си.
— Колкото можеше да се очаква. Дано си прав, че луната ще е ярка, защото те няма да издържат още дълго, особено когато ни няма.
— Довери ми се, Рен — отвърна Арлен.
Рена кимна към него с брадичката си, но той разбра, че всъщност сочеше Джардир.
— Каза ли му вече?
Арлен поклати глава.
— Чаках те да се върнеш. Ще му кажа, щом изгрее слънцето.
— Може и да съжаляваш, че вече си му върнал Копието — рече Рена.
Арлен сви рамене и ѝ се усмихна.
— Това не е Домин Шарум с неговите правила за честна борба. Ако нещата се объркат, мога да разчитам на Рена Бейлс, нали?
Рена го целуна.
— Винаги.
Джардир се извърна настрани, за да осигури уединение на пар’чина и неговата дживах. Пристигането ѝ с конете означаваше, че скоро щяха да поемат на път към срещата с князете алагаи, и Джардир потръпваше от нетърпение, но същевременно се чувстваше и разочарован. Сами, двамата с пар’чина бяха намерили хармония помежду си. Присъствието на непредсказуемата дживах ка можеше да разстрои крехкия баланс.
Слънцето най-после се появи на хоризонта и Джардир си пое дълбоко дъх, след което потъна в сутрешната си медитация, а телата на алагаите започнаха да пушат и накрая пламнаха. Еверам винаги възстановяваше баланса. Не биваше да губи вяра в иневера.
Когато пламъците угаснаха, те отведоха конете в конюшнята до скритата кула. Отблизо животните бяха огромни, с размера на камили. Дивите мустанги, които препускаха из зелените земи, бяха насъбрали огромна мощ в нощните си битки с алагаите. Неговите шаруми бяха успели да уловят и опитомят стотици от тях, но тези екземпляри бяха наистина великолепни.
Черният жребец, който тикаше муцуната си в ръката на пар’чина, можеше да е единствено прочутият му кон Здрачен танцьор; тялото му беше покрито със защитена броня, а главата му беше украсена с чифт метални рога, които можеха да прободат каменен демон. Пъстрата кобила на неговата дживах имаше почти неговите размери и защитите бяха изрисувани върху петната и изрязани в копитата ѝ. През корема ѝ беше препасан обикновен кожен колан, който помагаше на ездачката да се задържи по-лесно на гърба ѝ.
Имаше още два жребеца и една кобила, в чиито копита също бяха изрязани защити и носеха защитени седла. Могъщи зверове — чудно как Здрачен танцьор успяваше да ги държи в строй. Те тропаха по земята с копитата си и пръхтяха, но го последваха до конюшнята.
— Защо са ни пет коня, след като сме само трима? — попита Джардир. — Кого друг си поканил да участва в нашето свещено пътешествие, пар’чине? Твърдиш, че имаш нужда от помощта ми, но криеш плановете си от мен.
— Планът беше да тръгнем само тримата, Ахман, но се натъкнах на препятствие. Надявам се, че ще ми помогнеш да го премина.
Джардир го изгледа заинтригувано. Пар’чинът въздъхна и кимна към задната част на конюшнята.
— Ела с мен.
Той вдигна един стар килим от пода, като изсипа маскировката му от пръст и сено. Оттам се показа метален пръстен, закован върху капак. Арлен вдигна капака и се спусна в тъмното помещение, което се намираше отдолу. Джардир го последва предпазливо, долавяйки присъствието на пар’чиновата дживах зад гърба си. Красиянецът не се страхуваше от нея, но аурата ѝ му подсказа, че притежава голяма сила. Достатъчна, за да осигури значително предимство на пар’чина, ако се стигне до размяна на удари.
Щом се озоваха в тъмнината, Взорът на Короната се върна, но защитите на пар’чина също засияха, като осветиха обкована със стомана масивна врата, върху която бяха гравирани могъщи защити.
Пар’чинът я отвори и освети затворените вътре мъж и жена, които носеха единствено бидота.
Прегърнатите Шанджат и Шанвах вдигнаха глави и присвиха очи пред внезапната светлина.
Глава 8
Истинският воин
333 г. СЗ, Есен
— Избавителю!
Шанджат и Шанвах скочиха на крака и бързо се отдръпнаха един от друг. Тъй като не носеха нито воал, нито роби, нищо не можа да скрие изчервяването или виновното изражение на лицата им.