Аурите им също отразяваха срама и объркването. Джардир оцени ситуацията и очите му помръкнаха. Макар Шанвах доброволно да беше легнала с него, тя бе дъщеря на Шанджат и племенница на Джардир. Независимо дали старият му приятел се разкайваше, или не, Джардир нямаше да има друг избор, освен да го осъди на смърт.
Той обмисли мрачно перспективата. Шанджат му бе служил вярно още когато двамата бяха деца в шараджа, и се бе доказал като добър съпруг на сестра му Хошвах. Освен това Джардир искаше да има до себе си Шанджат и неговите шаруми, когато Първата война се развихри с пълна сила. Може би трябваше да отложи присъдата, докато войната не приключи. Да предложи на верния си слуга шанса да умре от ноктите на алагай и да отнесе тази чест със себе си по самотния път, преди да се изправи пред Еверам, за да бъде съден.
— Прости ни, Избавителю, че не оправдахме надеждите ти! — извика Шанджат, преди Джардир да е успял да произнесе и дума. Двамата с Шанвах паднаха на колене и притиснаха длани и чела в мръсния под. — Кълна се в Еверам, че опитахме всичко по силите ни, за да избягаме и да продължим да те търсим, но пар’чинът…
— … използва магията на хора, за да подсили килията ни — намеси се Шанвах.
Ноктите ѝ бяха мръсни и разкървавени. Със защитеното си зрение Джардир можеше да види драскотините по стените, където тя и баща ѝ се бяха опитвали да намерят място за измъкване от затвора им.
Той огледа стаята, но не видя нито роби, нито воали. Пар’чинът сигурно ги беше съблякъл и претърсил, преди да ги затвори тук. Дори той не беше толкова глупав, че да им остави инструменти за бягство. Единственото друго нещо в помещението беше покрито нощно гърне, твърде малко и крехко, за да бъде използвано като оръжие.
Внезапно Джардир се оказа онзи, който се почувства засрамен. Бяха ли престъпление милувките между баща и дъщеря, затворени в тъмна килия? Беше готов да предположи най-лошото, да осъди на смърт един от най-старите си приятели, чиято единствена вина произтичаше от страха, че двамата не са оправдали надеждите му.
— Винаги готов да обвини приятел — промърмори пар’чинът и Джардир стисна зъби.
— Не сте изгубили честта си, братко, племеннице — каза той. — Мощта на пар’чина е недостижима. Не бива да се срамувате от това, че ви е победил.
Двамата се надигнаха на колене. Когато Шанджат се поколеба, Шанвах заговори вместо него.
— Не ни залови пар’чинът, Избавителю.
Повечето бащи щяха да се разгневят, че дъщеря им ги е посрамила, като се е обърнала към Избавителя преди тях, но Шанджат само я погледна с благодарност и гордост, каквато Джардир не го бе виждал да изпитва към никой от синовете си.
— Аз бях — рече дживах на пар’чина.
Джардир я изгледа скептично. Той знаеше, че жената е страховита, но Шанджат и дъщеря му бяха кай’шаруми, от красиянския воински елит.
Шанвах вдигна глава и огледа преценяващо дживах на пар’чина.
— Нейният шарусахк е жалък, Избавителю. И дете би могло да я победи. Но магията ѝ е силна. Макар да притежавахме нощната ни сила, тя пак ни превъзхождаше. Щитовете и копията ни бяха разбити.
При тези думи силна болка обагри аурата на Шанвах. Джардир извлече магия през нея, както го бе научил пар’чинът, и улови едно видение. Иневера заповядва на Шанвах да търси изчезналия Избавител. Първата ѝ задача, и то толкова значима, че тя едва сдържаше гордостта си. Възможност да покаже на Избавителя и дамаджата способностите си.
И се беше провалила. Напълно.
Появи се ново видение, на загубата ѝ от ръцете на пар’чиновата дживах.
— Пар’чинът ме победи по същия начин, племеннице — каза Джардир. — Обучена си добре, но не е трябвало да се изправяш срещу дживах ка… — той срещна погледна на Рена, — … през нощта. През деня е по-уязвима пред шарусахк и не може да се мери с теб.
Пар’чиновата дживах го изгледа с омраза. Джардир почувства как тежестта на аурите се променя и възвръща баланса си. Шанвах погледна на Рена по различен начин. С хищническа преценка.
Джардир даде знак на воините си да се изправят и се обърна гневно към пар’чина.
— Ако си се отнесъл зле със зет ми и племенницата…
— Не съм. — Пар’чинът направи жест с ръка. — Питай ги сам.
— Не е, Избавителю — рече Шанджат, когато Джардир се обърна към него. — Даваха ни храна, вода и ни оставиха да си починем след дните, прекарани в търсене. Пар’чинът лекуваше раните, които получихме при сблъсъка с неговата дживах ка.