След като опустошиха готварницата, свинете излязоха на двора и започнаха да преобръщат всичко с ужасните си зурли. Все пак дотук нещата не бяха така трагични. Но на тези езически мозъци им хрумна да влязат в избата. Там се пазеха хранителните продукти и вината на манастира.
Калугерите разбраха, че адът от Библията може да докосне земята. В двора се появи сам игуменът с Библията и кръста. Калугерите се отдръпнаха настрана настръхнали — те слушаха как побеснялото стадо разбива с трясък дъбовите бъчви.
— Отче! — извика селянинът на игумена. — Пази се!
Игуменът стоеше сам в манастирския двор със своето свято оръжие. Фигурата му издаваше смирение и кротост. Но свинете никак не бяха сантиментални. Когато излязоха от избата, отчаянието им бе сменено с вдъхновение. Техният рев напомняше рев на динозаври.
— Трябва да се извика военният гарнизон! — каза селянинът на калугерите. — Военният гарнизон с оръдията!
Той започна да вика от своето прикритие:
— Военният гарнизоон! Военният гарнизоон!
Но много по-силно от него ревеше водачът на стадото. Това бе един едър и настръхнал кокалест мъжкар. И ерихонската тръба би се изчервила пред рева на този мъжкар. Останалите следваха неотстъпно своя водач. Те видяха нещо черно да ръкомаха пред тях. С един замах на зурлата водачът повали това черно. Свинете изядоха Библията и разкъсаха расото, но го намериха много постно и се отказаха.
Когато калугерите притичаха, видяха, че игуменът още диша. Той бе успял да стигне жив до билото на своята голгота.
— Щом гарнизонът не ни чува, тогава ние ще се бием сами! — каза селянинът и започна отново да мърда челюстите си, сякаш дъвчеше.
Калугерите не бяха особено въодушевени от перспективата за една война с тези бесни свине… Тогава селянинът хвана здраво своето косило. По тялото му премина тръпка на патос. Той огледа стадото, което се клатушкаше подир своя водач. Момчето също гледаше и стадото му напомни пияници, които се клатушкат и пеят юнашки песни. То хич и не мислеше, че свинете са тръгнали да обявяват война някому. Пък и кой ли в този момент можеше да предвиди това — Парижкият общински съвет бе зает със своята проблема; Зинка, подпряна на черницата, си бленуваше; Пикаесо довършваше втория жокей на хиподрума; Съединените американски щати сънуваха. Пияните свине продължаваха своя марш, готови да разрушат всички прегради по пътя си — Айфеловата кула, черказката ковачница, САЩ. Но лекомисленото човечество не подозираше колко е застрашена неговата съдба.
Селянинът подозираше. Мисълта му работеше трескаво. Разбра, че не може да разчита на военния гарнизон в тези трагични минути. Той се хвърли напред към стадото, право срещу водача. Водачът бе много пиян, за да може да обработи с мозъка си намеренията на човека. Той дори не усети как косилото се заби в сърцето му. Свинете нададоха писъци. Вдъхновението бе отстъпило на страха. Те бяха останали сами, без водачество, и спасяваха кожите си с бягство. Момчето видя как тичаха чевръсто, въртейки свределите на своите опашки. Започна да подхвърля във въздуха восъчната си топка и да подскача весело на един крак. Но изпусна крокодила на земята и той се затъркаля презглава.
Човекът измъкна косилото и погледна пренебрежително трупа. Настръхналият мъжкар, пред който дори лъвове биха треперели, бе мъртъв.
Така едно мъртвопияно прасе заплати със себе си свинщината на останалите мъртвопияни прасета.
Съдбата на човечеството възстанови отново своето равновесие. Разбира се, всичко можеше да вземе много по-трагични размери, ако не бе енергичната намеса на селянина. Но това може да бъде разбрано много по-добре, ако се започне отново от онова време на деня, когато ковачът на село Черказки запасваше своята кожена престилка и започваше да изковава въздуха, когато художникът Пикасо отиваше на хиподрума, когато националният бразилски отбор по футбол…