Джейън се ухили и го ръчна по рамото.
– Още не е късно да те направим член на Комитета. – Тя се обърна и се издърпа по въжетата обратно към вътрешността на залата.
Рийз усети как раменете му се отпускат.
– Холербах, твърде съм млад, за да бъда Капитан. А освен това и нямам никакво желание за подобно нещо.
Холербах се усмихна нежно.
– Последното вероятно важи както за теб, така и за всички останали. Рийз, страхувам се, че трябва да приемеш това; ти си единственият човек на борда, който има опит на живо от Белт, от Рафт, от света на Кокалите... и така си единствената водеща фигура, която е поне отчасти приемлива за всичките отделни фракции на кораба. А и в края на краищата, твоето желание и твоята решимост ни доведоха чак дотук. Сега се страхувам, че просто си обречен на тази отговорност. А те очакват някои много трудни решения занапред. Ако предположим, че успешно заобиколим Сърцевината, тогава ще се изправим пред разделяне на дажбите, екстремни температурни условия в непознатите райони извън Мъглявината – дори отегчението ще се превърне в опасност, която може да застраши живота! Ти ще трябва да ни караш да действаме при изключителни обстоятелства. Ако мога да ти помогна по някакъв начин, аз, разбира се, ще го направя.
– Благодаря. Идеята не ми харесва особено, но предполагам, че си прав. А ако искаш да ми помогнеш – добави остро Рийз, – можеш да започнеш, като си оправяте сами разногласията с Джейън.
Холербах тъжно се усмихна.
– Тази млада жена е доста напориста.
– Холербах, какво очакваш да видиш там долу, между другото? Предполагам, че един поглед отблизо към истинска черна дупка може да представлява много живописна гледка...
По старческите страни на Холербах се появи леко оживление.
– Много повече от това. Някога обсъждал ли съм с теб идеите си за гравитационната химия? Правил съм го? – Холербах изглеждаше разочарован от съкращаването на лекцията му, но Рийз го насърчи да продължи; в течение на няколко минути, даде си сметка той и благодари на случая, щеше да се върне към чирачеството си, когато всяка смяна Холербах и останалите му четяха лекции за загадките на множеството вселени.
– Ти трябва да си спомняш моите размишления за новия вид „атом“ – започна Холербах. – Неговите съставни частици – може би сами представляващи самостоятелни единици – ще бъдат държани заедно по-скоро от гравитацията, отколкото от другите фундаментални сили. Ако са налице подходящите условия, необходимата температура, нужното налягане и правилните гравитационни градиенти, тогава ще е възможна една нова „гравитационна химия“.
– В Сърцевината – вметна Рийз.
– Да! – заяви Холербах. – Докато минаваме покрай Сърцевината, ние ще наблюдаваме нова област, приятелю, нова фаза на сътворяване, в която...
Над рамото на Холербах изникна широко, покрито с петна от кръв лице. Рийз се намръщи.
– Какво искаш, Рох?
Огромният миньор се ухили.
– Исках само да ви покажа нещо, което пропускате. Вижте. И той посочи.
Рийз се извърна. Отначало не забеляза нищо необичайно – и тогава, примижавайки, различи едно едва забележимо петно от тъмнокафяво сред летящия нагоре поток от звезди. Беше твърде далеч, за да се видят някакви подробности, но паметта му допълни останалата част; и той отново видя повърхността от кожа, опъната върху кост, белите лица, обърнати към една далечна точка във въздуха...
– Кокалите – каза той.
Рох отвори разбитата си уста и се изсмя; Холербах се стресна и отврати.
– Твоят дом, където те изгониха от твоя дом, Рийз – грубо рече Рох. – Не ти ли се ще да се спуснеш там долу и да видиш старите си приятели?
– Рох, иди да си вършиш работата.
Рох се подчини, като продължи да се смее.
Рийз остана няколко минути до корпуса, загледан навън, докато малката планета на Кокалите не изчезна в мъглата над тях. Още една част от живота му си беше отишла, без какъвто и да било шанс да се върне обратно...
Той се обърна с потръпване от прозореца и заедно с Холербах, отново потъна в глъчката и топлината на Моста.
Останал почти без никаква енергия, с мекия товар от хора, които щъкаха из вътрешността му, очуканият стар кораб летеше право към черната дупка.
Небето отвън потъмня и се изпълни с фантастичните, огъващи се скулптури от звезди, които Рийз бе наблюдавал по време на първото си пътуване до тези дълбини. Учените решиха да оставят корпуса прозрачен; Рийз ги убеди, че това ще отвлича вниманието на безпомощните пътници от постоянно влошаващото им се състояние. И наистина се оказа така; с минаването на смените, все по-голям брой хора прекарваха времето си до големите прозорци, а настроението в кораба стана спокойно, почти изпълнено със страхопочитание.