Сега, когато се бяха приближили до Сърцевината толкова, че на практика от нея ги делеше само една смяна, Мостът срещна ято китове; и прозорците буквално бяха покрити с човешки лица. Рийз дискретно направи място за Холербах; двамата застанаха един до друг и започнаха да наблюдават.
На тази дълбочина всеки кит приличаше на малък снаряд; свилата се плът беше като аеродинамична обвивка около вътрешните му органи. Сега дори големите очи се бяха затворили, така че китовете щяха да влетят като слепи в Сърцевината – и бяха редица след редица, под, над и навсякъде около Моста, толкова много, че въздухът беше като една безкрайна стена от бледа плът.
Рийз промълви:
– Ако съм знаел, че ще бъде толкова живописно, нямаше да се откажа миналия път.
– Изобщо нямаше да оцелееш – отвърна Холербах. – Вгледай се по-внимателно. – И той посочи най-близкия кит. – Виждаш ли как мъждука?
Рийз различи някаква розова светлина около водещия край на кита.
– Съпротивлението на въздуха?
– Очевидно – нетърпеливо кимна Холербах. — В тези дълбочини атмосферата е като супа. А сега продължавай да гледаш.
Рийз задържа погледа си върху носа на кита – и беше възнаграден с гледката, при която едно двуметрово парче от кожата на кита избухна в пламъци и отлетя назад от движещото се с огромна скорост животно. Рийз огледа ятото с нови очи; сред целия ураган от движение виждаше множество такива малки пламъци от горяща плът, искри от отлитащ огън.
– Изглежда така, сякаш китовете се разпадат, като че ли съпротивлението е твърде голямо... Може би са изчислили погрешно траекторията си около Сърцевината; или пък нашето присъствие ги е объркало...
Холербах изсумтя с отвращение.
– Сантиментални глупости. Рийз, тези китове знаят много по-добре от нас какво правят.
– Ами защо тогава горят?
– Ама ти ме изненадваш, момче; трябваше да си го разбрал веднага щом си се качил на борда на онзи кит и си разгледал порестата му външна повърхност.
– По онова време много повече ме интересуваше дали мога да я ям – отвърна сухо Рийз. – Но... – и той се замисли. – Искаш да кажеш, че предназначението на външния слой е да бъде отстранен?
– Точно така. Най-външният слой изгаря и отпада. Един от най-простите, но най-ефикасни начини за разсейване на топлината, получена от много силно въздушно съпротивление... метод, използван още при най-първите летателни апарати, създадени от човека, доколкото си спомням от архивите на Кораба – архиви, които сега, разбира се, са загубени завинаги...
Изведнъж по външната страна на корпуса се появиха огнени ивици; наблюдаващите пътници се дръпнаха от пламъците, които избухнаха само на сантиметри от лицата им.
Огънят изчезна, веднага щом се появи.
– Е, това отстраняване не беше планирано – мрачно се обади Рийз. – Беше един от парните ни реактивни двигатели. Дотук бяха системите ни за контролиране на равновесието.
– Аха – кимна бавно Холербах, а челото му се набразди. – Стана доста по-рано, отколкото очаквах. Поддържах надеждите си, че ще запазим някакъв контрол, дори когато сме най-близо – когато, разбира се, траекторията на кораба може най-лесно да бъде променена.
– Страхувам се, че от този момент нататък ще трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Летим без дим, както би казал Палис... Остана ни само да се надяваме, че се движим по приемлив курс. Хайде, ела да поговорим с навигаторите. Обаче не повишавай много глас. Каквато и да е присъдата, няма никакъв смисъл да всяваме паника.
Членовете на екипа от навигатори отговориха на въпросите на Рийз в зависимост от личните си пристрастия. Учените от Рафт разсъждаваха над диаграми, които показваха орбити, стърчащи от Сърцевината като разрошена коса, докато Кокалите подхвърляха във въздуха парчета обработен метал и ги наблюдаваха как се носят.
След като бяха минали няколко минути, изпълнени с подобни занимания, Рийз рязко попита:
– Е?
Куид се обърна към него и жизнерадостно сви рамене.
– Все още сме твърде далеч. Кой знае? Ще трябва да изчакаме, за да разберем.
Джейън се почеса по главата, с пъхнат зад ухото молив.
– Рийз, намираме се в почти хаотична ситуация. Поради голямото разстояние, при което изгубихме контрола, траекторията ни в последния момент остава неограничено чувствителна към първоначалните условия...