– С други думи – прекъсна я Рийз раздразнено, – трябва да изчакаме и да видим какво ще стане. Страхотно.
Джейън тръгна да протестира, но после се замисли подълбоко.
Куид го удари по рамото.
– Виж какво, няма абсолютно нищо, което можем да предприемем. Ти направи всичко, което ти беше по силите... и ако не друго, то поне предложи на стария Куид едно адски интересно пътуване.
Холербах се намеси бързо:
– Ти не си единственият, който изпитва подобни чувства, приятелю Кокал. Джейън! Да разбирам ли, че твоята окупация на телескопа вече е към края си?
Джейън се усмихна.
Бяха необходими около трийсет минути, за да бъдат нагласени ориентацията и фокусът на телескопа. Найнакрая Рийз, Холербах, Джейън и Нийд се струпаха около малкия мониторен екран.
В началото Рийз беше разочарован; екранът се изпълни с плътен черен облак от звездни руини, които заобикаляха самата Сърцевина, образи, които му бяха познати още от наблюденията, които бе правил на Рафт. Но с отлитането на минутите, Мостът навлезе в най-външния пласт на този материал и тъмният облак се раздели пред тях, при което отломките започнаха да разкриват дълбочината и начина си на подреждане. Нагоре към тях струеше бледа розова светлина. Много скоро над корпуса започнаха да прелитат цели вълни от разрушената звездна материя, което караше Моста да прилича на един наистина уязвим контейнер.
Тогава изведнъж облаците изчезнаха; и Мостът вече се носеше над самата Сърцевина.
– Боже мой – възкликна тихо Джейън. – Като... като планета е...
Сърцевината представляваше компактна маса, струпана около черната си дупка, сплескана сфера с широчина около осемдесет километра. И наистина това беше един свят, разделен на сенки в червено и розово. Повърхностните му слоеве – подложени, по преценка на Рийз, на няколкостотин вида гравитация – се открояваха ярко и имаха почти топографски черти. Виждаха се океани от някакъв псевдотечен материал, гъст и червен като кръв; те се плискаха по странни земи и се издигаха над общата сферична повърхност. Имаше дори малки планински вериги, които приличаха на бръчки по кората на развален плод, а също и облаци като пушек, които се надпреварваха над повърхността на моретата. Всичко беше в непрекъснато движение: дълги по няколко километра вълни кръстосваха океаните, планинските формации сякаш се развиваха безкрайно и дори крайбрежията като че ли се гърчеха. Наблюдаващият добиваше усещането, че някакъв мощен източник на топлина кара епидермиса на Сърцевината да се набръчква и да се покрива постоянно с мехури.
Сякаш Земята е пренесена в ада, помисли си Рийз.
Холербах беше изпаднал в захлас. Той така се взираше в монитора, все едно му се искаше да влезе в него.
– Гравитационна химия! – изхриптя той. – Доказах правотата си. Структурата на тази невероятна повърхност може да бъде поддържана просто от влиянието на гравитационната химия; само гравитационни връзки могат да се борят срещу привличането на черната дупка.
– Но всичко се променя толкова бързо – прекъсна го Рийз. – Метаморфози, които обхващат цели километри, като при това се извършват в рамките на няколко секунди.
Холербах кимна нетърпеливо.
– Подобна скорост е характерна за гравитационния обхват. Помниш ли, че променящите се гравитационни полета се разпространяват със скоростта на светлината, а...
Джейън изпищя, сочейки монитора.
В центъра на един от аморфните континенти имаше една правоъгълна решетка от розово-бяла светлина, която изпъкваше на фона на повърхността като дъска за шах с ширина от няколко километра.
През главата на Рийз минаваха хиляди мисли.
– Живот – прошепна той.
– И интелект – добави Холербах. – Две невероятни открития и то само при пръв поглед...
Джейън попита:
– Но как е възможно това?
– По-скоро трябва да се попитаме защо да не е така? – отвърна Холербах. – Най-важното условие за съществуването на живот е наличието на високи енергийни градиенти... Гравитационният обхват притежава много бързо развиващи се модули; универсалните принципи на самоорганизацията, като например серията на Файгенбаум, която регулира появата на структура от общия хаос, направо си изискват да възникне някаква организация.
Сега те видяха и други решетки. Някои от тях покриваха цели континенти и сякаш се опитваха да притиснат „сушата“ към огромните вълни. Около глобуса се виеха подобни на пътища ивици светлина. И – при най-силното увеличение – Рийз даже успя да различи отделни структури: пирамиди, тетраедри и кубове.
– И защо да не може да се появи интелект? – продължи замечтано Холербах. – В един свят на толкова мощни промени, селекцията в полза на организиращите принципи би била много съществен фактор. Вижте само как гравитационните народи се борят да съхранят подредената си заобикаляща ги среда от предизвикателствата на хаоса!