Холербах замълча, но мозъкът на Рийз продължи да препуска. Може би тези същества щяха да си построят техни собствени кораби, които да пътуват към други „планети“, основани на черни дупки, и да се срещнат с техните братовчеди, които никога преди това не са можели да си представят. В настоящето тази странна биосфера беше захранвана от притока на материал от облака с отломки на мъглявината – един непрестанен дъжд от звездни парчета, долитащи по хиперболични траектории право в Сърцевината, а отвътре – чрез рентгеновото лъчение на наносния диск около черната дупка, която се намираше дълбоко в самата Сърцевина; но в крайна сметка Мъглявината щеше да бъде изчерпана и гравитационният свят щеше да бъде изложен напълно гол в пространството, захранван само от топлината на Сърцевината и в найдобрия случай, от бавното изпаряване на самата черна дупка.
Той си даде сметка, че дълго време, след като изчезнеха всички мъглявини, гравитационните народи щяха да обитават размътените си светове. Той осъзна с чувство на обърканост, че тези създания бяха истинските обитатели на този космос; човешките същества – меки, мръсни и отпуснати – бяха просто преходни натрапници.
Максималното приближаване щеше да настъпи скоро.
Светът на Сърцевината се превърна в пейзаж; пътниците пищяха или въздишаха, когато Мостът прелиташе на не повече от няколко десетки километра над врящия океан. Над моретата се носеха китове – бледи и невъзмутими като призраци.
Нещо дърпаше Рийз за краката. Раздразнен, той се хвана за една от издатините на телескопа и се придърпа обратно към монитора; дърпането обаче се увеличаваше безмилостно, докато накрая си стана направо неприятно...
Той започна да се притеснява. Мостът трябваше да е буквално в състояние на свободно падане. Дали нещо не пречеше на този процес? Огледа се из прозрачния корпус, като почти очакваше... какво? Че Мостът е налетял на някой лепкав облак или пък върху един от невъобразимите стълбове от течността на моретата под тях?
Не можа обаче да види нищо такова.
Рийз отново насочи вниманието си към телескопа, само за да открие, че Холербах се бе обърнал с главата надолу; той се държеше с разперени ръце за монитора и енергично се опитваше да издърпа лицето си на едно ниво с картината на екрана. Колкото и да беше странно, но двамата с Рийз сякаш бяха теглени към противоположните краища на кораба. Нийд и Джейън се бяха разпръснали по подобен начин около голямото тяло на телескопа и се придържаха към него в условията на това ново и странно поле.
В залата се чуха писъци. Паянтовата конструкция от въжета и одеяла започна да се разпада; дрехи, прибори и хора започнаха на купчини да се плъзгат към стените.
– Какво става, дявол да го вземе, Холербах?
Старият Учен свиваше и отпускаше ръцете си.
Проклятие, това хич не помага на артрита ми...
– Холербах!
От прилива е! отвърна сопнато Холербах. – По Кокалите, момче, нищо ли не си научил в часовете ми по орбитална динамика? Намираме се толкова близо до Сърцевината, че гравитацинното ѝ поле варира значително в рамките на няколко метра.
– Дяволите да те вземат, Холербах, щом си знаел всичко това, защо не ни предупреди?
Холербах отказа да се засрами.
Защото беше очевидно, момче! А сега всеки момент ни очаква най-живописнатй гледка. Веднага щом гравитационният градиент надхвърли момента, наложен от триенето на въздуха... а, ето че започва...
Образът на монитора се замъгли, защото телескопът загуби фокуса си. Врящият океан прелетя над главата на Рийз. След това нестабилното равновесие съвсем се разпадна, а стъписаните пътници бяха отхвърлени във всички посоки; по плътта им, дрехите им и стените се появиха кървави петна.
Корабът се преобръщаше.
– С носа надолу! – Холербах, който продължаваше да стиска здраво телескопа, изкрещя така, че да могат да го чуят всички. – Корабът ще постигне равновесие, след като се насочи с носа надолу към Сърцевината...
Муцуната на кораба се обърна към Сърцевината, мина покрай нея, след което се обърна отново назад, сякаш Мостът беше голяма намагнитена игла в близост до буца желязо. с всяко полюшване опустошенията във вътрешността на кораба ставаха все по-големи; Рийз вече виждаше осакатени тела сред блъскащите се пътници. Колкото и да беше абсурдно, той си спомни за танца, който бе наблюдавал в театъра на светлината; като някакви танцьори, Мостът и Сърцевината участваха в един въздушен балет, при който корабът валсираше в гравитационните обятия на черната дупка.