Най-накрая Мостът се стабилизира с насочена към Сърцевината ос на въртене. Пътниците и вещите им бяха наблъскани в двата края на цилиндричната зала, където въздействието на приливите и отливите беше най-силно; Рийз и другите Учени, които продължаваха да се държат здраво за голямото тяло на телескопа, се намираха в близост до центъра на гравитация на кораба и се измъкваха, както прецени Рийз, доста леко от цялата ситуация.
Покрай прозорците прелитаха кървавочервени океани.
– Вероятно сме близо до максималното приближаване – извика Рийз. – Ако успеем да оцелеем през следващите няколко минути и корабът не се разпадне от натоварването...
Нийд беше обгърнал с ръце основната част от тялото на телескопа и се бе вторачил в океана на Сърцевината.
– Мисля, че ще трябва да се борим за оцеляването си и с други неща – каза той.
– Какво?
– Погледни! – и Нийд посочи – тогава се изпусна от телескопа и полетя встрани от него. Задращи с ръце по повърхността на апарата, като се опита да се хване отново; но накрая опитите му останаха напълно безуспешни. Като продължи да се взира в прозореца, той излетя на около трийсет метра към шаващата маса от човешки същества, която беше притисната в единия край на цилиндричното помещение.
Когато се стовари върху тях, се чу някакъв пращящ звук, а заедно с него и вик на болка. Рийз затвори очи.
Холербах изкрещя като на пожар:
– Рийз, погледни какво искаше да ни покаже той.
Рийз се обърна.
Кървавото море продължаваше да ври и кипи; но сега Рийз видя, че ясно се очертава един водовъртеж, нещо като здрав възел, събран под Моста. Из водовъртежа се движеха сенки – огромни и целеустремени. А освен това... водовъртежът се движеше заедно с кораба, просто следваше напредването му...
Водовъртежът се спука като мехур, при което от дълбините на океана се появи диск с широчина от около стотина метра. Смолисточерната му повърхност пулсираше; с озадачаваща честота от него изскачаха огромни крайници, сякаш под някаква гумена плоскост напираха мощни юмруци. Дискът летя доста дълго време; после въртенето му се забави и той падна обратно в тътнещия океан.
Почти незабавно водовъртежът започна да се събира отново.
Лицето на стария Учен беше посивяло.
– Това е второто подобно изригване. Очевидно не целият живот тук е цивилизован колкото нас.
– То е живо? Но какво иска?
– По дяволите, момче, размърдай си мозъка!
Рийз опита да се съсредоточи насред цялата бъркотия от шумове и движение.
– Как усеща присъствието ни? В сравнение с гравитационните същества, ние сме направо някакви ефирни създания, едва имаме изобщо субстанция. Защо трябва да се интересуват от нас?
– Машините за провизии! – изкрещя Джейън.
– Какво?
– Нали се захранват с миниатюрни черни дупки... гравитационен материал. Може би това е единственото, което едно гравитационно същество вижда, сякаш сме кораб с призраци, заобиколили някакви трошици от...
– От храна – довърши уморено Холербах.
Съществото отново се надигна с рев от океана си, разхвърляйки китовете около себе си като листа. Този път един крайник, кабел, дебел колкото кръста на човек, се приближи достатъчно, за да накара кораба да се разтресе в полета си. Рийз успя да види някои подробности по повърхността на съществото: приличаше на скулптура, направена от черно и пак черно. Мънички форми – независими животинки, може би като паразити? – се надпреварваха с главозамайваща скорост по пулсиращата повърхност, сблъскваха се, разтапяха се, появяваха се на нова сметка.
Дискът пак се оттегли – падна в развълнуваното си море с фантастичен като на забавен каданс плясък; и водовъртежът започна отново да се оформя.
– Глад – каза Холербах. – Универсалният мотив. Това проклето нещо ще продължи да се опитва, докато не ни погълне целите. И работата е там, че не можем да направим нищо по този въпрос. – Той затвори старчески влажните си очи.
– Още не сме загинали – промълви Рийз. – Щом като е гладно детето, ще го нахраним. – През мислите му премина яростна решимост. Не беше стигнал дотук, не бе постигнал толкова много, само за да го види провалено напълно от някакъв безименен ужас... дори и всичките му атоми да се състояха от черни дупки.
Той огледа залата. Мрежата от въжета се беше разпаднала, като по този начин хората бяха опразнили вътрешността на залата; но някои въжета продължаваха да висят там, където бяха захванати за тавана или стените. Едно от тях водеше право от корпуса на телескопа до изхода към коридора на Моста. Рийз проследи пътя му с поглед. То лежеше почти изцяло само на около метър от центъра на кораба, така че ако тръгнеше по него, можеше да остане близо до безтегловната зона.