Гоувър се подсмихна със скръстени ръце;
– Какво ще правим сега, шефе? Да го хвърлим ли на Кокалите?
Палис се извърна към него с ръмжене.
– Гоувър, понякога ме отвращаваш.
Момчето отстъпи назад.
– Но...
– Почисти ли вече горивните гърнета? Не? Тогава се захващай с това. Веднага!
Като хвърли един последен съкрушителен поглед към гратисчията, Гоувър тромаво се отдалечи през дървото.
Пътникът без билет го гледаше как си отива с известно облекчение; след това се извърна към Палис.
Гневът на пилота се беше изпарил. Той вдигна ръце с обърнати нагоре длани.
– Спокойно. Няма да те нараня... а пък от този лентяй няма какво да се притесняваш. Как ти е името?
Момчето отвори уста, но оттам не излезе никакъв звук; то облиза напуканите си устни и успя да промълви:
– Рийз.
– Добре. Аз съм Палис. Пилот съм на това дърво. Знаеш ли какво означава това?
– Аз... Да.
– По Кокалите, пресъхнал си, нали? Нищо чудно, че си откраднал онази вода? Ти беше, нали? А също и храната?
Момчето кимна колебливо.
– Съжалявам. Ще ви се разплатя...
– Кога? Като се върнеш на Белт ли?
Рийз поклати глава, а в погледа му проблесна някаква искра.
– Не. Няма да се върна там.
Палис стисна юмруци и ги постави на бедрата си.
– Слушай сега. Ще трябва да се върнеш. Ще ти разрешат да останеш на Рафт само докато отпътува следващото дърво с провизии; но след това ще те транспортират обратно. Предполагам, че ще се наложи да си заработиш пътните. Разбираш ли?
Рийз отново поклати глава, а на лицето му беше изписана непоколебима решимост.
Палис огледа младия миньор и дълбоко в него започна да се надига неочаквана симпатия.
– Още си гладен, нали? И жаден, обзалагам се. Ела. Държа моята – и тази на Гоувър – дажба при дънера.
Той поведе момчето по повърхността на дървото. Наблюдаваше под вежди как момчето се придвижва почти ходейки по покритата с листа платформа, как краката му търсят сигурните места и след това се наместват в листака, като това му позволяваше да „застава“ на дървото. Контрастът с непохватното препъване на Гоувър нямаше как да не бъде забелязан. Палис се хвана, че се чуди, какъв ли специалист по дърветата може да излезе от момъка...
След около десетина метра двамата подплашиха ято скитери; дребните същества се спуснаха към лицето на Рийз и той отстъпи назад стъписан. Палис се разсмя.
– Не се притеснявай. Скитерите са безобидни. Те са семената, от които пониква дървото...
Рийз кимна.
– Така и предполагах.
Палис вдигна едната си вежда:
– Така ли?
– Да. Вижда се, че формата е много сходна; разликата е само в размерите.
Палис слушаше с мълчалива изненада сериозния, прегракнал глас.
Стигнаха до дънера. Рийз застана пред високия цилиндър и прокара пръсти по чепатата дървесина. Палис прикри усмивката си.
– Долепи ухо до кората. Хайде.
Рийз се подчини с объркан вид – който обаче премина в почти комично задоволство.
– Това, дето се върти вътре в корубата, е стволът. Виждаш ли, дървото е живо, чак до сърцевината си.
Рийз беше отворил широко очи.
Сега Палис се усмихна съвсем открито.
– Обаче ми се струва, че няма да живееш още много, ако не хапнеш и не пийнеш. Ела...
След като остави момчето да поспи около четвърт смяна, Палис го хвана на работа. Не след дълго Рийз вече беше надвесен над едно горивно гърне и изстъргваше пепелта и саждите от желязото с подходящо оформени дървени пластини. Палис откри, че момчето работи бързо и качествено, независимо дали го контролират или не. Още веднъж Гоувър изпадна в неблагоприятна ситуация при сравнението... и съдейки по погледите, които той мяташе към Рийз, Палис разбра, че помощникът му си дава сметка за това.
След около половин смяна Палис занесе на Рийз една сфера с вода.
– Вземи, заслужи си почивката.
Рийз приклекна сред листата, докато размачкваше схванатите си ръце. Лицето му беше кално от потта и саждите и той с благодарност отпи от течността. Подтикван от някакъв вътрешен импулс, Палис каза:
– В тези гърнета гори огън. Сигурно си се досетил за това. Имаш ли представа как функционират?
Рийз поклати глава, а по измореното му лице просветна любопитство.
Палис описа простичката нервна система на дървото. По принцип дървото представлявало едно огромно витло. Голямото растение реагирало на два основни вида стимули – гравитационни полета и светлина – и в некултивираната си форма обширните гори от дървета с всякакви размери и на всякаква възраст се носели сред облаците на Мъглявината, а листата и клоните им улавяли звездната светлина – прехраната на реещите се растения и животни, – както и влагата на плътните дъждовни облаци.