Къртицата протегна една ръка от муцуната си. Посегна назад към коша в задната си част, започна да вдига буци руда с големината на човешка глава и се зае да ги трупа на купчина върху пода на залата. Рийз погледа работата ѝ известно време. Около приспособленията на муцуната ѝ имаше груби следи от заваряване, а също така и около осите на колелата и край местата, където бяха закрепени кошовете; освен това по обвивката на Къртицата се забелязваха дълги и тънки белези, които ясно показваха на кои места са били отрязани разни приспособления преди много дълго време. Рийз присви очи, за да вижда само широките цилиндрични контури на Къртицата. Какво ли е било закрепено на мястото на онези белези по корпуса ѝ? С внезапно прозрение той си представи реактивните двигатели, които поддържаха Белт в орбитата му, съединени с Къртицата. Във въображението му отделните съставни части се движеха безразборно, събираха се и се отделяха в различна степен на неправдоподобност. Дали бе възможно реактивните двигатели някога да са били част от Къртицата? Дали навремето тя не е била някакъв летателен апарат, пригоден за работа тук долу?
Не беше изключено обаче други приспособления да са били прикрепени към тези белези – приспособления, които отдавна са излезли от употреба и такива, които той въобще не беше в състояние и да си представи – може би „сензорите“, за които говореше Къртицата.
Рийз усети прилив на необяснима благодарност към Къртиците. В цялата заобикаляща го, срутваща се вселена, тези толкова непознати същества представляваха единственият елемент на нещо странно, нещо от друг свят; те бяха единственото, върху което трябваше да се труди въображението му. Първият път, когато бе започнал да размишлява върху това, че някъде и някога нещата могат да са различни от това, което са тук и сега, беше преди около стотина смени, когато една Къртица ненадейно го запита дали не му се струва, че въздухът на Мъглявината става все по-труден за дишане.
– Къртицо – каза той.
От носа на, Къртицата се протегна снабдена със стави метална ръка; върху Рийз се фиксира някаква камера.
– Небето днес изглеждаше малко по-червено.
Пренасянето на буците руда не намали ход, но малкият обектив оставаше неподвижен. Някъде по муцуната на машината започна да премигва червена лампичка.
– Моля въведете спектрометрични данни.
– Не разбирам за какво говориш – отвърна Рийз. – А дори и да разбирах, не разполагам със „спектрометър“.
– Моля определете количеството на въведените данни.
– Пак нищо не разбирам – търпеливо обясни Рийз.
През следващите няколко секунди машината го изучаваше внимателно.
– Колко е червено небето?
Рийз отвори уста, но се поколеба, защото не му идваха думи.
– Не знам. Червено. По-тъмно. Е, не чак толкова тъмно, колкото кръв.
Обективът просветна в ален отблясък.
– Моля градуирайте.
Рийз се опита мислено да се взре в небето.
– Не, не толкова светло.
Проблясъкът премина към по-тъмни цветове от спектъра, през пурпурно до кално кърваво.
– Върни се малко назад – каза Рийз. – ...Ето го. Мисля, че е такова.
Обективът угасна. Лампичката на муцуната, която продължаваше да свети в аленочервено, спря да премигва и засвети ярко и постоянно. Рийз си спомни за предупредителната светлина на повдигащото устройство и усети как плътта му се сплесква под одеялото на тежестта си.
– Къртицо, какво означава тази светлинна?
– Предупреждение – отвърна машината с кънтящия си глас. – Влошаването на околната среда е заплаха за живота. Препоръчва се достъп до помощна екипировка.
Рийз разбра „заплаха“, но какво ли означаваше всичко останало? Каква помощна екипировка?
– По дяволите, Къртицо, какво трябва да направим?
Къртицата обаче не даде никакъв отговор; тя спокойно продължи да разтоварва коша си.
Рийз я гледаше, а мислите се надпреварваха в главата му. Събитията през последните няколко смени изплуваха на повърхността на мозъка му като парченца от мозайка.
Тази вселена беше много трудно поносима за човешките същества. Експлозията беше доказала това. А сега, ако въобще разбираше нещо от онова, което казваше Къртицата, изглеждаше, че червенината на небето е поличба за обречеността на всички тях, сякаш самата Мъглявина беше някаква огромна и непонятна предупредителна лампа.
Чувството за ограниченост се върна с тежест, която беше по-унищожителна от притеглянето на звездното ядро. Рийз никога нямаше да успее да накара когото и да било да разбере грижите му. Той беше просто едно глупаво дете, а опасенията му се базираха на намеци и фрагменти, до един разбрани само отчасти.