Изведнъж вторият кит се отлепи с мощно пляскане на перките и хоризонтът отпред се проясни. Рийз отново беше пронизан от учудване, което го накара да зяпне. Зад втория кит имаше трети, обърнат настрани и порещ въздуха – а зад него друг и друг; докъдето можеше да стигне погледът на Рийз, под него и над него, беше пълно с китове, които се носеха из Мъглявината. Стадото вероятно се простираше на много кубични километри: най-отдалечените животни приличаха на миниатюрни фенерчета, осветени от звездите.
Като някаква широка, розова река, китовете до един плуваха към Сърцевината.
Някъде иззад Рийз долетя ниско скърцане, сякаш заработи голяма машина. Като се обърна, той видя, че ставата, която свързва основната част на тялото на кита с перките му, се върти; кости и мускули с размерите на човешко тяло придържаха огромната маса завиваща плът. Много скоро китът започна да акостира, движейки се по широка дъга с помощта на перките, които биеха целеустремено. Въртенето на животното се усили за последен път, при което стадото китове се превърна в нещо като калейдоскоп от свистящи перки; и най-сетне китът се настани на едно място сред обширната миграция.
Часове наред стадото продължаваше да се движи напред сред все по-обилна тъмнина. Звездите на тези дълбочини бяха по-стари, по-тъмни, а близостта им се увеличаваше, заедно с приближаването на Сърцевината. Рийз различи две звезди, които бяха толкова близо една до друга, че почти се докосваха: уморените им светлини излизаха от големи купчини и те се въртяха една около друга в пируети с продължителност от около една секунда. Малко по-късно китовете минаха покрай огромна звезда, може би с хиляди километри ширина; процесите ѝ на разтопяване сякаш бяха изразходвани, но желязото на повърхността ѝ, компресирано от гравитацията, издаваше тъмен, мрачен блясък. Повърхността беше място на постоянно движение: на всеки няколко минути потъваше по някоя част, като оставяше зад себе си кратер може би няколко метра широк, а също и фонтан от разтопени частици, които излетяваха на около метър над повърхността. По-малките звезди обикаляха по-големите по орбити от няколко минути и Рийз си спомни за планетария на Холербах: пред него сега имаше друг модел на „слънчевата система“, направен не от метални топчета, а от звезди...
Стадото стигна до друга група звезди, събрани на едно място поради гравитацията; но този път нямаше централен гигант: вместо това десетина малки звезди, някои от които все още горяха, се въртяха в някакъв сложен, хаотичен танц. В един момент му се стори, че две звезди просто ще се сблъскат... но не; те минаха на не повече от два метра една от друга, завъртяха се и се отдалечиха в противоположни посоки. Движението на звездното семейство като че ли нямаше никаква схема или периодичност – и Рийз, който по време на изследванията си на Рафт беше изучавал хаотичните аспекти на модела от три тела, не беше изненадан.
Мракът продължи да се задълбочава. Сгъстяващата се чернота пред тях подсказваше на Рийз, че се приближават към Сърцевината. Той си спомни телескопичното пътуване из Мъглявината, което беше предприел по времето на въстанието с онзи млад учен Трети ранг – как ли му беше името? Нийд? Той нито за миг не си беше представял, че някой ден ще повтори пътуването на живо, и то по такъв фантастичен начин...
Отново се замисли за малко за Холербах. Какво ли не би дал онзи стар човек, за да види тези чудеса? Настроение на задоволство, може би продиктувано от спомените му, обхвана Рийз.
Сега, като при някое пътуване с телескопа, мъглите около сърцето на Мъглявината се вдигнаха подобно на воал от нечие лице и той започна да забелязва сферите от наноси около самата Сърцевина. През пролуки в черупката от отломъци проблясваше розова светлина.
Рийз бавно започна да си дава сметка, че се взира в собствената си смърт. Какво ли щеше да му види сметката първо? Силната радиация, излъчвана от черната дупка? Може би свързаните с приливите и отливите ефекти на гравитацията на Сърцевината щяха да откъснат главата и крайниците от тялото му... или пък, с разпадането на по-меката структура на кита може би щеше да се озове размахващ безпомощно ръце и крака във въздуха, изпичайки се или задушавайки се в лишената от кислород атмосфера.
Но странното усещане на задоволство продължи да го владее и изведнъж той чу бавна, унасяща музика в главата си. Накара мускулите си да се отпуснат и се настани удобно откъм вътрешната страна на лицето на кита. Ако това наистина трябваше да бъде неговата смърт – ами, добре тогава, пътуването поне се беше оказало доста интересно.
И може би, в крайна сметка, смъртта нямаше да е окончателен край. Рийз си припомни някои от най-елементарните религиозни вярвания на Белт. Ами ако душата надживяваше тялото по някакъв начин? Ами ако това пътуване продължаваше в някое друго измерение? Той беше посетен от видение, в което поток напуснали телата си души се носят в пространството, а перките им бавно се въртят...