Конфигурацията се разпадна на пръв поглед небивало бавно. Двата летателни апарата на миньорите се разделиха, като всеки от тях пое към едно дърво...
И едното от тях беше това на Палис.
Докато пластината се спускаше, очите на пилота на дървото срещнаха тези на миньора над него. Нийд дойде и застана близо до пилота. Палис протегна ръка, сграбчи рамото на Нийд и го стисна силно...
Тогава дървото беше разтърсено от студен вятър и по лицата на хората премина шокираща и неочаквана сянка. Една огромна форма прелетя пред лицето на звездата, която светеше над Рафт.
– Кит! – Палис усети как челюстта му увисва. Огромният звяр беше на не повече от сто метра над палубата на Рафт; никога през живота си пилотът не беше чувал някой кит да е идвал толкова наблизо.
Когато миньорите, които атакуваха Палис, видяха огромния, полупрозрачен таван само на няколко метра над главите си, те се разкрещяха от див ужас и се втурнаха към контролните уреди. Пластината се заклати, завъртя се и се стрелна нанякъде.
Палис се обърна стъписан, за да види какво става с битката на платформата. Облачната сянка на кита мина над мъничките, биещи се човешки същества. Хората изпуснаха оръжията си и побягнаха. Единственият летателен апарат на миньорите пусна множество струи във въздуха и прелетя над края на Рафт.
С изключение на мъртвите и ранените, платформата скоро беше напусната от всички. От десетина разрушени купчини разхвърляно припламваха огнени езици.
Нийд хлипаше.
– Всичко свърши, нали?
– Нападението ли? Да, момче; свърши. Поне засега де... Благодарение на това чудо. – Той вдигна поглед към кита и си представи объркването, което вероятно настъпваше, когато хората поглеждаха от улиците и фабриките на Рафт към това чудовище в небето. – Но миньорите ще се върнат. Или може би – добави мрачно той, – ще се принудим да идем да ги пресрещнем...
Гласът му заглъхна, преди да е свършил фразата си.
От корема на кита висеше един човек и махаше едва-едва.
При започването на атаката на миньорите, Гоувър се беше присъединил към тълпата, която се трупаше на стълбата, слизаща надолу от платформата. Той използваше юмруците и лактите си, за да избяга от летящите стъкла, виковете и огъня. Сега нападението бе свършило толкова внезапно, колкото и беше започнало. Гоувър изпълзя от прикритието си под платформата и предпазливо се закатери нагоре по стъпалата.
Той огледа страхливо горящите заслони, овъглените тела... докато не видя Декър. Огромният мъж крачеше гордо сред пораженията, навеждаше се, за да помогне на медицинския персонал или подритваше някоя овъглена останка от книга. Движенията му бяха на човек, който е обзет от едва сдържана ярост.
Но той очевидно беше прекалено зает, за да е забелязал как Гоувър се беше покрил по време на битката. Гоувър забърза с облекчение към Декър, нямащ търпение да го забележат сега; стъпките му трошаха разбитите стъкла.
През покритата с мърсотия палуба премина някаква сянка. Гоувър потръпна, извъртя глава и погледна нагоре.
Кит! И то на не повече от стотина метра над Рафт, носейки се като обширен, полупрозрачен балон. Какво, по дяволите, ставаше? Бързият му ум заработи на пълни обороти. Беше чувал легенди, че китовете могат да бъдат вкарани в капан и уловени. Вероятно можеше да накара Декър да изпрати горе някои от онези адски тъпи пилоти на дървета; пред очите му мина приятно видение как стои на периферията на някое дърво и хвърля възпламенителните си бомби към огромното, взиращо се око...
Някой го потупа по рамото.
– Махни се от пътя, да те вземат дяволите.
Двама мъже се опитваха да минат покрай него. Те наполовина носеха, наполовина влачеха една жена; лицето ѝ беше съсипано от пламъците, а от единственото ѝ око постоянно се стичаха сълзи. Раздразнен, Гоувър беше на прага да им отвърне нещо троснато – та тия дори не бяха членове на Комитета... но нещо в умореното напрежение на лицата им го накара да отстъпи встрани.
Той погледна нагоре още веднъж и забеляза без особен интерес, че едно дърво се издига към кита... след което различи някакво черно, неравномерно петно отстрани на животното. Гоувър примижа срещу почти пряката звездна светлина.
По Кокалите, та това беше човек. Грубо учудване разцъфна у Гоувър и за една секунда самоувереността му се изпари. Как, по дяволите, човек можеше да стигне дотам, че да се вози на кит?
Китът бавно се въртеше и придвижваше човека все понаблизо. Имаше нещо дразнещо познато у смътно различаващото се телосложение на пътника на кита...
Гоувър нямаше никаква представа какво става; но вероятно можеше да се възползва по някакъв начин от всичко това.