Рийз погледна изкривеното, изплашено лице на Гоувър.
– Декър, идвам отдалече – каза той. – И имам да ти казвам нещо... нещо по-важно от всичко, за което можеш да се сетиш.
Декър повдигна вежди.
– Така ли? Ще бъда очарован да го чуя... после. Първо ще се биете.
Гоувър приклекна, с ръце, разперени като нокти на граблива птица.
Изглежда нямаше никакъв избор. Рийз повдигна ръце, като се опита да влезе в настроение за бой. Навремето можеше да хвърли Гоувър зад себе си с една ръка. Но – след толкова много смени при Кокалите и пътуване с кита – вече не беше така сигурен...
Гоувър изглежда усети съмненията му; страхът му сякаш се изпари, позата му леко се промени и стана поагресивна.
– Хайде, минен плъх такъв. – Той пристъпи напред към Рийз.
Рийз изстена вътрешно. Нямаше време за това. Хайде, мисли; нищо ли не беше научил от пътешествието си? Как би се справил един Кокал в подобна ситуация? Той си спомни копията за китове, които летяха във въздуха със смъртоносна точност...
– Внимавай, Гоувър – извика някой. – Той има оръжие.
Рийз откри, че строшената бутилка е все още в ръката му... и в главата му разцъфна една идея.
– Какво, това ли? Добре, Гоувър – с голи ръце. Само ти и аз.
Той затвори очи, усети притеглянето на Рафт и на платформата да въздействат на гравитационното чувство в стомаха му – след това с всичка сила хвърли стъклото не съвсем вертикално. То просветна в осветения от звездата въздух.
Гоувър оголи зъбите си; бяха равни и кафяви.
Рийз пристъпи напред. Времето около него сякаш се забави, а светът замръзна; единственото движение беше проблясването на стъклото високо във въздуха. Всичко стана светло и живо, сякаш осветено от някакъв мощен фенер в очите му. Рийз потъна в най-дребни детайли, остри и в голямо разнообразие: той преброи капките пот по челото на Гоувър, видя как ноздрите на чирака се разширяват от дишането му. Гърлото на Рийз се стегна и той усети как кръвта пулсира във врата му; а през цялото това време половинката бутилка, малка и грациозна, се въртеше в идеална орбита из сложното гравитационно поле...
Докато накрая полетя обратно към палубата. И се заби в гърба на Гоувър.
Гоувър се свлече с вой. Погърчи се известно време на палубата, а кръвта му се лееше по метала около него. Докато накрая той замря, а кръвта престана да тече.
Дълго време никой не помръдна. Декър, Палис и останалите се бяха струпали в една застинала картина.
Рийз коленичи. Гърбът на Гоувър се бе превърнал в каша от кръв и разкъсан плат. Рийз пъхна ръце в раната и извади стъклото, след което се изправи с вдигнат нависоко кървав трофей, докато кръвта на Гоувър се стичаше по ръката му. '
Декър се почеса по главата.
– По Кокалите... – каза той почти насмешливо.
Рийз усети как през цялото му същество преминава хладен, остър гняв.
– Знам какво си мислиш – каза той тихо на Декър. – Не можеш да позволиш на подобните на мен да играят нечестно. Аз измамих; не играх по правилата. Нали така?
Декър кимна колебливо.
– Е, това не е още една кървава игра! – изкрещя Рийз, като опръска лицето на Декър със слюнки. – Нямаше да оставя тоя тъпанар да ме убие, преди да те накарам да чуеш това, за което съм дошъл. Декър, ако пожелаеш, ти можеш да ме унищожиш. Но ако искаш хората ти да имат някакъв шанс да оцелеят, първо ще ме изслушаш. – Той размаха стъклото пред лицето на Декър. – Това заслужи ли ми правото да бъда изслушан? А?
Маската от белези на Декър остана безразлична. Той спокойно заяви:
– Пилоте, по-добре откарай този човек у дома си. Нека да се почисти. – с един последен поглед през присвитите си очи, той се обърна.
Рийз изпусна стъклото. Изведнъж изтощението му го повали. Палубата сякаш се разклати и вече се вдигаше, за да срещне лицето му...
Ръце около раменете и кръста му. Той вдигна глава замаяно.
– Палис. Благодаря... трябваше да го направя, разбираш ли. Разбираш го, нали?
Пилотът на дървото избягваше погледа му; той се вторачи в окървавените ръце на Рийз и потрепера.
12.
Белт представляваше една неугледна играчка, която висеше във въздуха над Палис. Два пластинни летателни апарата се носеха между дървото на Палис и Белт; през няколко минути те изхвърляха облачета пара и подскачаха на няколко метра напред през облаците. Миньорите поглеждаха надолу от апаратите през разделящото ги пространство.
Летателните апарати представляваха метални прашинки на фона на осветения в червено въздух. Но, помисли си Палис с въздишка, те правеха една стена, която беше по-стабилна и от дърво, и от метал. Той стоеше до дънера на дървото си и се взираше нагоре към часовоите, поглаждайки замислено брадичката си.