– Е, няма смисъл да висим тук – каза той. – Ще трябва да навлезем.
Широкото лице на Джейън беше очернено със сажди от горивните гърнета.
– Палис, ти си луд. Те очевидно нямат никакво намерение да ни пуснат да минем. – Тя размаха мускулестата си ръка към миньорите. – Та Рафт и Белт са във война, за Бога!
– Проблемът с отказалите се от науката чираци за да станат специалисти по дърветата е, че оспорвате всяко проклето нещо. Защо, по дяволите, не можете да правите това, което ви се каже?
Широкото лице на Джейън се изпъна в усмивка.
– Да не би да си искаш обратно Гоувър, пилоте? Не бива да се оплакваш, ако революцията ти е довела на крака толкова висококвалифициран персонал.
Палис се изправи в цял ръст и изтупа ръцете си.
– Добре, висококвалифицирани персонале; трябва да поработим малко. Хайде сега да накараме тия гърнета да запращят.
Тя се намръщи.
– Ти говориш сериозно? Ще го направим?
– Чу какво каза Рийз... Онова, което трябва да кажем на тези миньори, е може би най-важното нещо от първото пристигане на Кораба в Мъглявината. И ние ще накараме тия проклетници да ни чуят, независимо дали искат или не. Ако това означава да им позволим да ни взривят в небето, то тогава приемаме. После ще дойде друго дърво, което също ще бъде унищожено; а след него още едно и още едно, докато накрая тия тъпи минни плъхове не разберат, че ние наистина искаме да разговаряме с тях.
По време на тромавата му реч Джейън беше гледала надолу, играейки си с подпалките в едно горивно гърне; сега тя вдигна поглед.
– Предполагам, че си прав. – Момичето захапа устната си. – Само ми се ще...
– Какво?
– Само ми се щеше не Рийз да бе този, който се е върнал от света на мъртвите, за да спаси човешката раса. Онзи малък минен плъх беше достатъчно надут, за да...
Палис се разсмя.
– Напълни гърнето, чирак.
Джейън се хвана за работа. Палис тайно се наслаждаваше на пътуването с нея. Тя беше добър специалист по дърветата – бърз и ефективен; и някак знаеше какво да прави, без да ѝ се казва и без да му се пречка тъпо в краката...
Одеялото от дим се събра нагъсто под платформата от листа. Дървото се завъртя по-бързо и подскочи нагоре към Белт, а въздухът, който струеше през клоните му, довяваше остър аромат в ноздрите на Палис, което го караше да се чувства като у дома си. Летателните апарати на часовоите приличаха на неподвижни сенки на фона на червеното небе. Палис подпря стъпалата на дънера, силата на дървото му беше като утешителна основа под краката. Той направи фуния с ръце пред устата си и извика:
– Миньори!
На ръба на всеки от летателните апарати се показаха гневни лица. Като примижаваше, Палис успя да различи готови за действие оръжия: копия, ножове, бухалки.
Той разтвори ръцете си по-широко.
– Идваме с мир! Можете и сами да видите това, в името на Кокалите. Да не си мислите, че под клоните съм завил някоя армада?
При тези думи надолу се провикна един миньор.
– Разкарай се у дома си, дърварю, преди да сме ти видели сметката.
Палис усети как по белезите му бавно се разлива вълна на гняв.
– Името ми е Палис и нямам намерение да се разкарвам където и да било. Нося новина, която ще окаже въздействие върху всеки мъж, жена и дете на Белт. А вие ще ми разрешите да ви я кажа!
Миньорът почеса главата си, изпълнен с подозрение.
– Каква новина?
– Пуснете ни да минем и ще ви я кажа. Идва от един от вашите хора. Рийз...
Миньорите започнаха да се съвещават помежду си; тогава говорителят им се обърна отново към Палис:
– Лъжеш. Рийз е мъртъв.
Палис се изсмя.
– Не, не е. И неговата история е това, за което се отнася новината ми...
С невероятна бързина едно копие се изви в дъга над ръба на един от летателните апарати. Палис предупреди с остър вик Джейън; копието се плъзна през листака и закриволичи към дълбините на Мъглявината.
Палис се изправи с ръце на хълбоците и впери поглед в миньорите.
– Хич не ви бива за слушатели значи!
– Дърварю, хората тук измират от глад заради алчността на Рафт. А много добри хора умират, защото се опитват да поправят това състояние на нещата...
– Нека си умират! Никой не ги е молил да нападат Рафт! – изръмжа Джейън.
– Млъкни, Джейън – просъска ѝ Палис.
Тя изсумтя.
– Виж какво, пилоте, тия копелета са въоръжени, а ние не сме. Очевидно не искат да чуят и думица от това, което им казваме. Ако се опитаме да се приближим малко повече, те вероятно просто ще подпалят дървото с реактивните си двигатели. Няма смисъл да се самоубиваме, не е ли така? Просто трябва да измислим някакъв друг начин.