Той се почеса по брадата.
– Но друг начин няма. Трябва да говорим с тях. – И без да си позволява да му мисли много-много, Палис протегна единия си крак и ритна най-близкото до себе си горивно гърне. Подпалките се разпиляха в пушеци и не след дълго мънички пламъчета вече облизваха листака.
Джейън го гледаше, без да помръдва, може би в рамките на пет секунди; след това се развихри в някакво кълбо от движения.
– Палис, какво ти стана, за Бога! Ей сега ще донеса одеялата...
Той обгърна ръката ѝ с масивната си длан.
– Не, Джейън, остави го да гори.
Тя се взря в лицето му, а нейното собствено беше замръзнало и неразбиращо.
Пламъците се разпространиха като живи същества. Миньорите над тях се бяха вторачили, очевидно стъписани.
Палис откри, че трябва да оближе устните си, преди да успее да проговори.
– Листакът е много сух, както виждате. Това е последица от загиването на Мъглявината. Въздухът е прекалено пресъхнал; а спектърът на звездната светлина вече не е подходящ за извършването на фотосинтеза в листата...
– Палис – каза сурово Джейън, – престани да бръщолевиш.
– ...Да. Обзалагам се, че ще ни вземат горе. Това е единственият избор. – Той се насили да огледа почернялата и извиваща се дървесина, овъглените листа, които летяха във въздуха.
Джейън го докосна по покритата с белези страна; пръстите ѝ се навлажниха.
– Това е много болезнено за теб, нали?
Пилотът се засмя с болка.
– Джейън, въоръжил съм се с цялата си воля, за да се удържа настрани от одеялата. – Изведнъж през мъката му премина остра вълна на гняв. – Знаеш ли, от всички долни, ужасни неща, които хората правят в тая вселена, това е най-лошото. Хората могат да си правят един на друг каквото искат и аз просто ще им обърна гръб; но сега съм принуден да унищожа едно от дърветата си...
– Можеш да пуснеш ръката ми.
– Какво? – Той погледна изненадан надолу, за да установи, че продължава да стиска ръката ѝ. Пусна я. – Извинявай.
Тя разтри тъжно китката си.
– Разбирам, пилоте; няма да се опитвам да те спра. – Протегна ръка. Той я пое с благодарност, този път нежно.
Платформата подскочи и двамата залитнаха. Пламъците в средата на пожара вече бяха по-високи от Палис.
– Много бързо става – промълви той.
– Да. Мислиш ли, че трябва да грабнем някои от вързопите с провизии?
Мисълта го накара да се разсмее високо.
– Какво, за да можем да си похапваме леки закуски, докато летим надолу към Сърцевината ли?
– Добре де, идеята ми е тъпа. Ама не толкова, колкото да подпалиш проклетото дърво.
– Може би имаш известно право.
Сега една цяла част от периферията поддаде на огъня и изчезна в дъжд от горящи въглени; осакатените клони горяха като дебели свещи.
– Мисля, че е време – каза Палис.
Джейън се огледа наоколо.
– Като че ли най-добрата стратегия е да изтичаме към периферията и да скочим от нея. Да наберем колкото се може по-голяма скорост и да се надяваме, че тя, плюс въртенето на дървото, ще ни отнесат достатъчно далече от тези развалини.
– Добре.
Те се погледнаха в очите... и краката на Палис се втурнаха по трошливия листак; периферията приближи, той се пребори с инстинкта си да спре, който беше изграждал през целия си живот и тогава периферията се озова под краката му...
...и Палис се носеше през празния, бездънен въздух с ръка още стискаща тази на Джейън.
Усещането беше почти въодушевяващо.
Те се претърколиха, докато полетът им бързо намаляваше скорост в задимения въздух и Палис усети, че виси в небето, краката му сочат към Белт, Джейън е вдясно от него, а дървото – недалече отпред.
Периферията на дървото представляваше един огнен пъкъл. От масата листа, струпани на платформата, се издигаше гъст дим. с пропуквания като експлозии добре оформените клони пропадаха и цели части от диска, потънали в пламъци, се отломваха с големи струи искри. Много скоро беше останал само дънерът, една чепата останка, покрита с белезите от клоните си.
Най-накрая разпадналото се дърво полетя надолу в небето, а Палис и Джейън останаха хванати за ръце да висят над бездната.
Миньорите не можеха да се видят никъде.
Палис погледна Джейън, странно смутен. За какво, по дяволите, трябваше да си говорят – зачуди се той.
– Знаеш ли, децата на Рафт растат със страха от падане – каза пилотът. – Предполагам, че приемат за даденост плоската, стабилна повърхност под краката си. Забравят, че Рафт е просто едно листо, което се носи из въздуха... и съвсем не е толкова надежден, колкото онези огромни, невъзможни планети, за които вие, Учените, ни разправяте. Но децата на Белт израстват сред плетеница или верига от кутийки, които обикалят около една свила се звезда. Те нямат сигурна плоскост, върху която да стоят. И заради това техният страх не е от падане, а от това да не би да останат без нищо, за което да висят...