Джейън отметна коса от широкото си лице.
– Палис, ти да не си се изплашил?
Той помисли над думите ѝ.
– Не. Предполагам, че не съм. Бях по-уплашен, когато ритнах проклетото гърне да се търколи.
Тя сви рамене, жест, който направен сред въздуха, накара тялото ѝ да се разклати.
– Аз също не се страхувам. Само съжалявам, че жертвата ти не помогна... Е, струваше си да се опита... А и много ми се иска да видя какво става накрая...
– Колко време мислиш, че ще оцелеем?
– Може би няколко дни. Трябваше да си вземем малко храна. Но поне ще станем свидетели на някакви гледки... Палис! – Очите ѝ се разшириха от ужас; тя пусна ръката на Палис и започна да дращи и плува във въздуха, сякаш се опитваше да изпълзи нагоре по нищото.
Стъписан, Палис погледна надолу.
Твърдата повърхност на един патрулен миньорски летателен апарат летеше нагоре към него; двама миньори висяха на една мрежа, хвърлена над метала. Металът летеше срещу него като стена...
В устата му имаше вкус на кръв.
Палис отвори очи. Лежеше по гръб, очевидно на летателния апарат на миньорите; през ризата си усещаше възлите на мрежата. Направи опит да се изправи в седнало положение... но не се изненада напълно, когато откри, че китките и глезените му са завързани за мрежата. Той се отпусна, като се помъчи да не излъчва никаква заплаха.
Над него се надвеси широко лице, покрито с брада.
– Тоя е добре, Джейм; той си падна на главата.
– Благодаря много – сопна се Палис. – Къде е Джейън?
– Тук съм – извика тя извън полезрението му.
– Добре ли си?
– Ще бъда, ако тия тъпаци ме оставят да седна.
Палис се засмя... но подскочи, защото през устата и
бузите го проряза остра болка. Очевидно щеше да се наложи да прибави още няколко белега към колекцията си. Тогава над него се появи второ лице, което обаче беше с главата надолу от неговата гледна точка. Пилотът примижа.
– Помня те. Струва ми се, че се сетих и по името. Джейм, от бара на началника на снабдяването.
– Здрасти, Палис – каза мрачно барманът.
– Още ли слагаш вода в бирата, барман?
Джейм се намръщи.
– Извади невероятен късмет, пилоте. Трябваше да те оставим да си падаш...
– Но не го направихте.
Палис се усмихна и се отпусна.
По време на краткото пътуване до Белт с миньорите, Палис си спомни как се бе учудил, когато чу разказа на Рийз за първи път. В ролята си на приятел на върналия се изгнаник, той беше седял заедно с Рийз, Декър и Холербах в кабинета на стария Учен, а погледът му се кръстосваше и от най-елементарните жестове, които Рийз правеше с ръце, за да направи по-живописен разказа за приключенията си.
Беше толкова невероятно, все неща, за които се говореше в легендите: Кокалите, кухата планета, кита, песента... Но тонът на Рийз беше сух, разказът му – пълен с факти и напълно убедителен; Рийз бе отговорил на всички въпроси на Холербах спокойно и сигурно.
Най-накрая беше стигнал до описанието на голямата миграция на китовете.
– Но, разбира се – възкликна едва чуто Холербах. – Ха! Та това е очевидно. – И трясна с юмрук по повърхността на бюрото. – Толкова много неща си идват на мястото. Междумъглявинни миграции...! Разбира се; трябваше да се досетим за това по логически път. – Холербах стана от стола си и започна да кръстосва из стаята, като удряше кокалестия си юмрук в другата си ръка.
– Стига толкова театралничене, Учен – се обади Декър. – Обясни сега и на нас.
– Най-напред песента на китовете: тези древни предположения, които нашият герой току-що потвърди. Отговорете ми на това: защо е необходимо китовете да имат толкова големи мозъци, такъв значителен интелект, такова изискано общуване? Ако се замислите, в основата си те са просто животни, които пасат и – поради големия си размер – са прилично имунизирани срещу нападения на хищници, както свидетелства и Рийз. Със сигурност не им е необходимо много повече от това да се носят из атмосферата, да си преживят летящия из въздуха планктон и да нямат нужда от повече разум от, да кажем, едно дърво – за да избягнат някоя сянка, да заобиколят някоя гравитационна яма...
Палис се почеса по носа.
– Но едно дърво никога не би полетяло към Сърцевината – поне не по собствен избор. Това ли искаш да кажеш, Холербах?
– Точно така, пилоте. Да се подложиш на подобен режим на стреса от приливите и отливите и на изключително опасната радиация със сигурност е знак за наличие на по-висши функции на мозъка, за планомерна нужда да се преодолеят по-елементарните инстинкти, за висока степен на комуникация – телепатична, може би, – за да може във всяко поколение да се предава правилното поведение.