Много скоро не беше останало почти нищо, освен дънерите, хванати един за друг в сложна плетеница от клони; тогава придържащите дърветата кабели бяха измъкнати и увиснаха като изтръгнати от раменните стави ръце, а освободените дънери започнаха да правят пируети със странна грациозност, преобръщайки се във въздуха.
Накрая дънерите се стовариха върху палубата и избухнаха във фонтан от счупени парчета. Палис видя как хората ое разтърчаха, за да спасяват живота си от дъжда от дървени отломъци. В течение на няколко минути валеше градушка от парчета, които приличаха на потрошени ками; после хората започнаха бавно да изпълзяват към мястото на катастрофата и тъпчеха по кабелите на дърветата, които лежаха сред развалините като крайниците на труп.
Палис мълчаливо даде знак на Джейм.
– Тук вече нямаме никаква работа; да продължаваме.
Пластинният летателен апарат се издигна и се върна към мястото, където патрулираше. Още няколко часа след това пластината на Палис продължи да се носи сред летящата гора. Накрая Джейм вече гневно мърмореше с почерняло от издигащия се пушек лице, а гърлото на Палис беше пресипнало от викане. Нийд остави секстанта в скута си и се облегна назад усмихнат.
– Това е – каза той. – Поне така си мисля де...
– Какво е това? – изръмжа Джейм. – Рафт махна ли се вече изпод проклетата звезда?
– Не, още не. Но сега набра достатъчно скорост, за да не са му необходими повече дърветата. След няколко часа ще спре сам на достатъчно разстояние от звездата, за да е на сигурно място.
Палис се излегна сред мрежите на пластината и удари една глътка от някаква сфера.
– Значи успяхме.
Нийд отвърна унесено:
– За Рафт още не е свършило. Когато звездата премине през равнината, в която се намира Рафт, ще се забележат няколко интересни явления, породени от ефектите на приливите и отливите.
Палис вдигна рамене.
– Нищо, през което Рафт не е преминавал преди.
– Гледката сигурно е страхотна, Палис.
– Да, така е – започна да разсъждава пилотът. Той си спомни как гледаше удължаването на сенките на кабелите по палубата; най-сетне обиколката на звездния диск щеше да докосне хоризонта и по този начин да изпрати проблясваща светлина върху палубата. А когато главният диск слезеше под нивото на периферията, щеше да се появи остатъчно светене, което Учените наричаха корона...
Джейм примижа в небето.
– Ами тогава, това колко често се случва? Колко често попада Рафт на пътя на падаща звезда?
Палис сви рамене.
– Не много често. Един-два пъти на поколение. Но достатъчно често, за да сме имали време да развием умения, така че да се справим с него.
– Ала имате нужда от Учените – такива като него – и Джейм посочи с палец Нийд, – за да ви изчислят какво трябва да правите.
– Е, разбира се. – Нийд изглеждаше доволен. – Тия неща не се правят с вдигане на навлажнен пръст, за да усетиш посоката на вятъра.
– Ама голяма част от Учените ще офейкат с оня Мост.
– Вярно е.
– И тогава какво ще стане, когато следващата звезда започне да пада? Как ще преместят Рафт?
Нийд изпи едно малко с лекота.
– Ами нашите наблюдения показват, че следващата звезда – която е страшно високо ей натам – и той посочи някъде нагоре, – може да започне да застрашава Рафт след много хиляди смени.
Палис се намръщи.
– Това не дава отговор на въпроса на Джейм.
– Напротив, дава. – Чистото младо лице на Нийд придоби изненадан вид. – Разбирате ли, ние не очакваме, че дотогава Мъглявината ще може да поддържа живота така или иначе. Затова проблемът става доста отвлечен, нали?
Палис и Джейм си размениха по един поглед; после Палис се обърна към въртящата се гора под пластината и се опита да потъне в съзерцание на стабилната ѝ тържественост.
Рийз почти не спа по време на последния си период за почивка преди заминаването на Моста.
Някъде се чу звънец.
Най-сетне беше дошло време. Той стана от сламеника си, изми се набързо, след което излезе от временното си убежище, като изпитваше само огромно облекчение, че най-сетне моментът беше дошъл.
Мостът в своята кутия от скелето се бе превърнал в център на френетична дейност. Той лежеше в средата на заградена зона с ширина двеста метра, която бе заприличала на нещо като миниатюрен град; бившите офицерски квартали бяха получили нареждането да дадат на бъдещите емигранти временен подслон. Към Моста вече несигурно вървяха малки групички хора. Рийз различи представители на всички култури на Мъглявината: на самия Рафт, на Белт, а дори и няколко Кокала. Всеки беглец носеше няколкото килограма лични вещи, които бяха позволени. Пред отворената врата на Моста се бе оформила опашка зад една жива верига, по която във вътрешността се внасяха последните провизии, книги и малки измервателни уреди за околната среда. В цялата картина имаше усещане за целеустременост и Рийз малко по малко започна да вярва, че това нещо наистина щеше да се случи...