Жул Верн
Черна Индия
Глава I
Две противоречиви писма
„До мистър Дж. Р. Стар, инженер
30, Канонгет, Единбург.
Ако мистър Джеймс Стар благоволи да се яви утре в рудник Еберфойл, шахта Дочерт, галерия Яроу, ще му бъде направено едно съобщение, което ще е в състояние да го заинтересува.
На гарата Колендер мистър Джеймс Стар ще бъде очакван цял ден от Хари Форд, синът на някогашния надзирател-рудничар Саймън Форд.
Моля да се държи тази покана в тайна“.
Такова беше писмото, което Джеймс Стар получи с първата поща на 3 декември 18… година, писмо, което имаше клеймо от Еберфойлската пощенска станция, графство Стирлинг, Шотландия.
Любопитството на инженера беше силно засегнато. Той не допускаше, че това писмо може да бъде някоя мистификация. Отдавна познаваше Саймън Форд, един от някогашните надзиратели в мините Еберфойл, на които Мини Джеймс Стар беше директор в продължение на двадесет години.
Джеймс Стар беше човек със здраво телосложение и неговите петдесет години не му тежеха толкова много, сякаш бяха четиридесет. Той произлизаше от стар единбургски род.
Неговата дейност беше известна в почтената корпорация на инженерите, които експлоатират каменовъглените подземни богатства на Съединеното кралство — както в Кардиф и Нюкастел, така и в другите графства на Шотландия.
Името на Стар си бе спечелило уважение в мините Еберфойл, които граничеха с рудниците Алло и заемаха част от графството Стерлинг.
Освен това Джеймс Стар беше избран за член на Дружеството на шотландските археолози, на което беше станал и председател. Той се броеше за един от най-дейните членове на Кралския институт, а списанието „Единбургски преглед“ често печаташе неговите интересни статии.
Известно е, че англичаните бяха дали на цялата своя каменовъглена площ доста изразителното име „Черна Индия“, и тази Индия, може би много повече от истинската, помагаше за поразителното разбогатяване на Съединеното кралство. Там денем и нощем работеше класата на рудокопачите, като извличаше из недрата на Англия каменните въглища — този скъпоценен горивен материал, така необходим за индустрията.
По времето, когато Джеймс Стар почна да работи в мините Еберфойл, пределният срок за изчерпване на въглищата, изчислен от специалистите, беше още много далеч. В близко бъдеще нямаше защо да се страхуват от липсата на въглища. Каменовъглените залежи на Стария и Новия свят можеха още широко да се разработват; от тях се ползуваха различните фабрики, локомотиви и параходи. Заводите за светилен газ не бяха заплашвани от опасността да останат без минерално топливо. Но през последните години употребата на каменните въглища дотолкова нарасна, че някои залежи се изтощиха и стигнаха до най-тънките си пластове. Напуснатите шахти напразно пронизваха почвата със своите изоставени галерии и запустели глухи изкопи.
Такова беше положението и в мините Еберфойл.
Преди десет години последната вагонетка изкара последния тон каменни въглища от това находище. Подземното имущество — машините за механично изтегляне по релсите в галериите, чиито вагонетки представляваха цели подземни влакове, асансьорите за спускане и издигане, тръбните канали, които вкарваха сгъстен въздух в копачните машини, с една реч — всички съоръжения бяха извадени от дълбочината на шахтите и хвърлени на повърхността. Изтощеното въглищно находище приличаше на трупа на мастодонт с фантастична големина, от което бяха изкарали всички жизнени органи и оставили само скелета.
От това имущество бяха останали само дървените стълби в галерията Яроу, които единствени сега служеха за достъп в долните галерии на шахтата Дочерт.
Печален беше денят, когато миньорите за последен път излязоха от шахтата, в която бяха прекарали толкова години.
Инженер Джеймс Стар събра няколко хиляди работници, представляващи работливото и храбро население на шахтата. Копачи, вагонеткаджии, водачи, пътепоказвачи, товарачи, ковачи, дърводелци, всички — жени, деца, старци, подземни и надземни работници — се събраха в грамадния двор на шахтата, някога изпълнен с изкопани въглища.
Тези честни хора, работили дълги години, от поколение на поколение в рудниците Еберфойл и сега принудени да се пръснат по света, чакаха, преди да напуснат завинаги шахтата, последните прощални думи на инженера. Фирмата им бе раздала като възнаграждение печалбите от последната година. Наистина това не бяха големи суми, тъй като печалбите едва надвишаваха разходите по разработването на пластовете, но все пак беше една помощ за работниците, докато те се настанят някъде из съседните мини или в някой от заводите на графството.