— Далеко ли е мястото, дето отиваме, дядо Саймън? — запита инженерът.
— Още половин миля, мистър Джеймс. По-рано бихте изминали тоя път във вагонетка, по релси… Колко далече са тия времена!…
— Значи, ние вървим към края на последния пласт?
— Да, виждам, че още добре помните шахтата.
— Е, Саймън — каза инженерът, — ако не се лъжа, ще бъде трудно да се върви по-нататък.
— Наистина, мистър Джеймс. Там откъртихме последния къс каменни въглища. Аз сам нанесох този последен удар и той се откърти от гърдите ми по-силно, отколкото от пласта. Наоколо имаше само шисти и пясъчник, а когато вагонетката тръгна към асансьора, струваше ми се, че вървя след ковчега на някой бедняк. Сякаш целият живот на шахтата си отиде заедно с тази, последната вагонетка.
Сериозността с която старият надзирател каза тези думи, развълнува инженера, който напълно споделяше това чувство. Такова чувство изпитва морякът, който напуска своя потъващ кораб, и чифликчията, който вижда как разрушават дома на прадедите му.
Джеймс Стар стисна ръката на Саймън Форд. На свои рей, и Форд силно стисна ръката на инженера.
— Този ден ние всички се излъгахме — каза той. — Не, старата шахта не бе умряла. Въглекопачите напуснаха не труп, и аз смея да твърдя, мистър Джеймс, че сърцето на шахтата все още бие.
— Продължавайте, Саймън! Значи, вие сте открили нов залеж? — извика инженерът.
— Слушайте тогава, мистър Джеймс — отговори Саймън Форд. — Намерих не залеж…
— А какво?
— Намерих само доказателството, че този залеж съществува.
— И какво е това доказателство?
— Можете ли да допуснете, че из земните недра ще се отделя минен газ, ако там няма каменни въглища, от които той се получава?
— Разбира се, не! — отговори инженерът. — Без каменни въглища няма и газ. Няма последица без причина.
— Както няма дим без огън.
— Значи, вие открихте присъствието на метан?
— Старият миньор не може да се излъже — отговори Саймън Форд. — Аз веднага познах нашия стар неприятел, минният газ.
— Ами, ако това е някакъв друг газ? — каза Джеймс Стар. — Метанът е почти без миризма, той е и безцветен. Той истински издава своето присъствие само чрез избухване.
— Мистър Джеймс, през тези десет години не е имало нито ден, през който да не сме мислили с Хари върху това как да върнем мината в предишния й разцвет, нито един ден! И решихме, каквото и да стане, да открием залежа, ако той съществува. Но по какъв начин? Сонди не можехме да приложим, обаче имахме нашето миньорско чувство, миньорския усет, който е по-верен от разума. Поне, аз така мисля…
— И аз не ви противореча — забеляза инженерът.
— И така, ето какво видял Хари два пъти, като скитал из западната част на шахтата: между скалите или подпорите на крайните галерии, се мяркали понякога и след това внезапно угасвали някакви пламъчета. От какво са се запалвали, не разбирам и досега? Но ясно е, че тези пламъчета показват присъствието на минен газ, а за мене този газ показва, че имаме пласт каменни въглища.
— Тези огньове не са ли предизвиквали избухвания? — запита инженерът.
— Да, малки частични избухвания — отговори Саймън Форд. — Същите, каквито аз сам предизвиквах, когато исках да се убедя в присъствието на минния газ. Помните, как се мъчехме да предотвратим избухванията в шахтите, преди нашият добър гений Хемфри Деви да беше изнамерил своята безопасна лампа?
— Да — отговори Джеймс Стар. — Вие говорите за „каещия се“. Но аз никога не съм го виждал на работа.
— Да, мистър Джеймс, вие сте още млад. въпреки годините ви, и не сте могли да видите това. Но аз, който съм десет години по-стар от вас, съм виждал как работи последния „каещ се“ в галериите. Наричаха го така, защото носеше расо като калугер. Истинският му прякор беше „Човекът на огъня“. По онова време вредният газ се унищожаваше само като го разлагахме на по-дребни взривове, преди да се набере в голямо количество по горните части на галериите. Ето защо „разкайващият се“, с маска на лице, с качулка на главата, загърнат в „расото си“, почваше да се придвижва пълзешком. Дишаше в долните слоеве, дето въздухът е чист, а в дясната си ръка държеше над главата си горяща факла. Ако във въздуха имаше толкова газ, че да може да се образува избухлива смес, взривът беше безопасен и, като повтаряше тази операция няколко пъти, можеше да се предотврати катастрофата. Понякога „разкайващият се“, поразен от силния взрив на газа, биваше убит на място, и го заместваше друг. Така беше, докато във всички шахти не въведоха лампата Деви. Но аз знаех този способ. Именно с негова помощ аз открих присъствието на газ, и, следователно, присъствието на нови каменовъглени залежи в шахтата Дочерт.