Всичко, което разказваше старият надзирател за „каещия се“, беше напълно вярно. Именно така постъпваха някога в рудниците, за да очистят въздуха от метана.
Минният газ, наречен още и блатен газ или метан, е безцветен, почти без мирис, слабо свети при горене и е абсолютно непригоден за дишане. Миньорите не могат да живеят в атмосфера наситена с този вреден газ, както не може да се живее в газометъра, напълнен със светилен газ. Освен това минният газ, който се явява, както и светилния газ като окис на въглерода, образува с въздуха избухлива смес, щом количеството на този газ стигне осем или дори пет процента. Ако по някакъв начин тази смес се запали, става избухване, което почти винаги се придружава от страшни катастрофи.
Тъкмо тази опасност предотвратява лампата Деви, която изолира пламъка на тръбичката, чрез металическа мрежа. Метанът гори само вътре в тръбичката, като не позволява да се разпростре горенето. Тази безопасна лампа е усъвършенствана десятки пъти. Когато се разбие, тя угасва. Ако миньорът, въпреки строгото запрещение, я отвори, тя също така угасва. А защо тогава стават избухвания? Защото не може да се избегне нито предпазливостта от страна на работника, който на всяка цена иска да пуши, нито пък удара на инструмента, който може да предизвика искра.
Не всички шахти са богати с минен газ. Там, дето той липсва, се разрешава ползуването от обикновени лампи. Такава е например шахтата Тиер, в мините Дизен. Но ако въглищата на разработваното място представляват дебел пласт, там се съдържат известни количества летливи материи, и метанът може да се отдели в голямо изобилие. Безопасната лампа на Деви е нагласена така, че да не позволява взривове, обаче миньорите, непострадали непосредствено, рискуват да се задушат, когато галериите се изпълнят с газообразния продукт — въглероден окис.
Из пътя Саймън Форд разказа на инженера какво е направил за постигане на своята цел; как се е убедил, че в най-дълбоката част на крайната галерия, в западната част на шахтата се отделя газ; как е успял да предизвика в цепнатините между пластовете от шисти частични избухвания — или по-точно подпалвания, които не му позволяваха да се съмнява в природата на газа, отделящ се по малко, но постоянно.
Един час след излизането си от котеджа, Саймън Форд и неговите спътници изминаха разстоянието четири мили, и тук Хари, който вървеше напред, се спря.
— Дойдохме! — възкликна старият миньор. — Слава Богу, мистър Джеймс, най-сетне вие сте тук, и ей сега ще разберем…
Гласът на старият надзирател, винаги така твърд, сега леко затрепери.
— Драги ми Саймън — каза му инженера, — успокой се. И аз също се вълнувам като вас, но не бива да губим време.
На това място, крайната галерия на шахтата се разширяваше и образуваше нещо като тъмна пещера. Тук нямаше подпори и галерията, дълбоко в недрата на земята, нямаше пряко съобщение с повърхността. Тук, сред шистите и пясъчниците от третичната ера, свършваше въглищният пласт и тук беше изкопана последната бучка каменни въглища.
— Ето тук, мистър Джеймс — каза Саймън Форд, като вдигна копачката си, — тук ние удряме в празен изкоп, тъй като зад тази стена, на по-голяма или по-малка дълбочина навярно се намира оня въглищен пласт, за който ви говорих.
— И на повърхността на тази стена — запита Джеймс Стар, — вие открихте минния газ?
— Именно — отговори Саймън Форд. — И аз можах да го подпаля, като приближих лампата си до пласта. Хари правеше това, което и аз.
— На каква височина?
— На десет стъпки от пода — отговори Хари.
Джеймс Стар седна върху един камък. Изглежда, че като бе подишал въздуха на пещерата, той бе почнал да гледа на двамата миньори така, сякаш се съмняваше в думите им, макар те да звучеха убедително.
Работата бе там, че метанът не е съвсем лишен от миризма, и инженерът преди всичко беше учуден от това, че неговото обоняние не открива присъствието на избухливия газ. Във всеки случай, ако този газ бе смесен с околния въздух, то бе в много слаба доза. Следователно, можеше, без да се страхуват от избухване, да отворят безопасната лампа, за да се решат на опита. Старият миньор така и направи.
В този момент Джеймс Стар се безпокоеше не за това, че във въздуха може да има много газ, а че може би той да е в недостатъчно количество или пък съвсем да го няма.
Очевидно, Хари, също като инженера, бе забелязал отсъствието на характерната миризма на минния газ, защото гласът му се измени, когато каза:
— Тате, изглежда, че вече не излиза газ между пластовете на шистите.
— Не излиза! — извика старият миньор. Като стисна устни, той няколко пъти силно пое въздух с носа си, след това рязко каза: