Радостта на стария миньор беше безкрайна, и Джеймс Стар напълно я споделяше, но оставяше Саймън Форд да се радва за двама. Само Хари стоеше замислен. В ума му преминаваха редицата странни и необясними случки, с които се съпровождаше откриването на новите залежи. Това не преставаше да го тревожи.
След един час Джеймс Стар и неговите приятели се върнаха в котеджа.
Инженерът вечеря с голяма охота, като одобряваше с кимане на глава всички планове на стария майстор, и ако не желаеше така страстно, щото този ден да бъде вече утрешния ден, той никъде не можеше да спи по-добре, отколкото в абсолютната тишина на този котедж.
На следния ден, след една хубава закуска, Джеймс Стар, Саймън Форд, Хари и дори Мейдж се приготвиха за път. Като истински въглекопачи, те носеха различни инструменти и динамитни патрони за взрива. Хари, освен силния фенер, взе още и безопасната лампа, която можеше да гори в продължение на дванадесет часа. Това беше повече от необходимо за пътя до там и обратно, заедно със спиранията, необходими за разузнаване, ако такива разузнавания се окажат възможни.
— На работа! — извика Саймън, като стигна със своите спътници до края на галерията, и, като вдигна тежкия лост, силно замахна с него.
— Почакайте — възрази Джеймс Стар. — Да видим най-напред, дали не са станали някои промени и дали минният газ продължава да излиза от пукнатината и стената.
— Прави сте, мистър Стар — отговори Хари. — Това, което беше замазано вчера, може да бъде замазано и днес.
Седнала върху един камък, Мейдж внимателно оглеждаше пещерата и стената, която трябваше да бъде пробита.
Всичко беше така, както го оставиха. Пукнатината съвсем не беше променена. Метанът излизаше от нея, но съвсем слабо. Това се обясняваше с факта, че от вчера минният газ можеше свободно да излиза. Отделянето на газа беше така незначително, че той не можеше да се съедини с въздуха и да образува избухлива смес. Затова Джеймс Стар със своите другари можеха да работят при пълна безопасност.
— И така, на работа! — повтори Саймън.
И скоро под мощните удари на неговата кирка се разлетяха встрани парчета от скалата.
Пластът се състоеше от кварцов конгломерат, смесен с пясъчник и шисти, както това най-често се среща в началото на въглищните залежи. Джеймс Стар взимаше парчетата и внимателно ги разглеждаше, като се надяваше да открие по тях следи от каменни въглища.
Този първия етап от работата продължи един час. В стената се образува доста голяма дупка.
Джеймс Стар избра място за провъртяване. Хари бързо направи отвор с помощта на пробивача и чука. Там сложиха динамитните патрони; до тях прикрепиха дълъг фитил, завършващ с пироксилинова капсула и веднага го запалиха на земята. Джеймс Стар и приятелите му се дръпнаха настрана.
— Ах, мистър Джеймс — каза Саймън Форд обзет от вълнение, което не се мъчеше да скрие, — никога, никога моето старо сърце не е туптяло така бързо! Иска ми се веднага да се заловя с пласта.
Динамитът избухна. В подземните галерии се понесе глух тътнеж.
Джеймс, Мейдж, Хари и Саймън веднага се върнаха при стената на пещерата.
— Мистър Джеймс, мистър Джеймс! — извика старият миньор. — Погледнете, вратата е разбита.
Образуваният в стената отвор, чиято дълбочина не можеше да се определи, напълно оправдаваше това сравнение. Хари беше готов да се хвърли в дупката, но инженерът, макар и много учуден от появяването на тази празнота, го задържа.
— Почакай да се прочисти въздуха — каза той.
— Да, пази се от отровни газове — потвърди Саймън Форд.
Измина четвърт час в тревожно очакване. След това, в отвора вкараха фенера, завързан за края на тоягата, но той продължи да гори все така ярко.
— Върви, Хари — каза Джеймс Стар. — Ние те следваме.
Пробитият от динамита отвор беше повече от достатъчен за един човек. Хари, с фенер в ръка, влезе без колебание и изчезна в мрака.
Джеймс Стар, Саймън Форд и Мейдж го чакаха, без да мръднат. Измина една минута, която им се стори много дълга. Хари не се появяваше, нито се обаждаше. Като надникна в отвора, Джеймс Стар не видя дори пламъка на лампата му, която трябваше да осветява тъмната пещера.
Дали внезапно не бе пропаднала почвата под нозете на Хари? Дали младият миньор не изчезна в някоя яма? Или пък неговият глас не можеше да стигне до спътниците му?
Старият надзирател, без да слуша нищо, искаше вече, на свой ред, да влезе в отвора, когато се показа светлина, отначало слаба, след това по-силна, и се дочу гласа на Хари:
— Елате, мистър Стар! Елате, татко! Пътят към Новия Еберфойл е свободен!
Глава IX
Новият Еберфойл