Ако с помощта на някаква свръхестествена сила инженерите успееха да вдигнат част от земната кора на хиляда стъпки дебелина, по която са разположени всички реки, езера, заливи и брегови области на графствата Стирлинг, Дембертон и Ренфрю, те биха намерили под този грамаден покрив една грамадна празнина.
Тази празнина представлява стотици килийки от всевъзможни форми и размери и прилича на чудновато разположен кошер, построен в огромен мащаб и в състояние да приюти, вместо пчели, всички ихтиозаври, мекотели и птеродактили от древните епохи.
Цял лабиринт от входове, ту по-високи от най-високите катедрални сводове, ту тесни и криволичещи, ту хоризонтални, ту издигащи се и спускащи се наклонено по всички посоки, съединяваше тези килийки и създаваше свободното съобщение между тях. Сводовете, стълбовете, които ги поддържаха, и дебелите стени се състояха от пясъчник и слюда. Но между тези безполезни наслоявания, силно притиснати от тях, се намираха прекрасни каменовъглени жили, сякаш по тяхната объркана мрежа течеше черната кръв на това странно находище. Залежите се простираха на четиридесет мили от север към юг, като стигаха дори до Северния канал Мощността на този басейн можеше да се пресметне само чрез проучвания, но тя сигурно превишаваше мощността и богатството на каменовъглените пластове в Кардиф, в Уелс и Ню-Кастел — в графството Нортумберланд.
Разработката на тези залежи се струваше лека работа, тъй като поради чудноватото разположение на пластовете от вторичната епоха, поради необяснимото стесняване на минералните вещества в епохата на втвърдяването на този масив, самата природа бе прокопала множество ходове и тунели в Новия Еберфойл.
Да, самата природа! От пръв поглед можеше да се стори, че са открити някакви древни и отдавна напуснати галерии. Но не беше така. Такива богатства не се напускат. Хората още не са проникнали в тази част на Шотландската подпочвена област, и всичко беше дадено от природата. Нито едно подземие на Египет, нито една катакомба от римската епоха не можеше да се сравни с това — може би само прочутата Мамонтова пещера в Кентъки, която по протежение на повече от двадесет мили наброява двеста двадесет и шест коридора, единадесет езера, седем реки, осем водопада, тридесет и два бездънни кладенци и петдесет и седем свода, при което някои от тях достигат на височина повече от четиристотин и петдесет стъпки.
Както и тази пещера, Новият Еберфойл беше творение не на човешката ръка, а на самата природа.
Глава X
До там и обратно
Като чуха гласа на Хари, Джеймс Стар, Мейдж и Саймън Форд минаха през тесния отвор, който съединяваше шахтата Дочерт с Новия Еберфойл.
Намериха се в доста широк проход. Изглеждаше, че той беше пробит от човешка ръка, изкопан от кирка и лопата, за разработката на нов залеж. Разузнавачите не можеха да разберат — дали не са попаднали по някоя случайност в някаква старинна шахта, за съществуването на която не знаеха дори и най-старите миньори. Но не. Геологическите наслоения в епохата, когато е станало нареждането на пластовете от вторичния период, бяха „пощадили“ този проход. Може би той бе служил някога като корито на буен поток, но сега беше така сух, сякаш беше пробит няколко хиляди метра по-низко в гранитоидните пластове. В същото време, тук въздухът проникваше свободно — това значеше, че проходът се съединява с някакви природни „вентилационни ходове“ с повърхността на земята.
Що се отнася до минния газ, който шуртеше през слюдестата стена, той се бе събрал, изглежда, в някакъв „джоб“, тоест, в някаква вдлъбнатина, дето сега нямаше нищо. Беше очевидно, че във въздуха на прохода няма и следи от газ. Обаче Хари от предпазливост взе със себе си само безопасната лампа, която осигуряваше осветление цели дванадесет часа.
Джеймс Стар и спътниците му изпитваха неизразима радост. Наоколо им имаше само каменни въглища. Желанията им бяха напълно изпълнени.
Вълнението ги направи мълчаливи, въздържан беше дори Саймън Форд, чиято радост се изливаше не в дълги фрази, а в къси възклицания.
Проходът беше удобен, малко криволичещ. Нито една пукнатина не преграждаше пътя, нито един „джоб“ не отделяше вредни газове. Нищо не спираше Джеймс Стар и неговите другари.
Те вървяха цял час и най-сетне стигнаха края на този широк път. Проходът свършваше с огромна пещера, чиято височина и дълбочина не можеха да бъдат определени. На каква височина се закръгляваше куполът на тази пещера, на какво разстояние се намираше нейната срещуположна стена? Мракът не позволяваше да се разгледа добре, но при светлината на лампата разузнавачите можаха да установят, че в пещерата се намира голямо количество застояла вода — блато или езеро — чийто високи, скалисти брегове се губеха в тъмнината.