— Стоп! — извика Саймън Форд, като рязко се спря. — Още една крачка и ние може би ще полетим към пропастта.
— Тогава да отдъхнем, приятели мои — предложи инженерът. — Ще трябва да помислим също и за връщането.
— Нашата лампа може да гори още девет часа — каза Хари.
— Все пак, да се спрем за малко — повтори Джеймс Стар. — Признавам, краката ми имат нужда от малка почивка. Ами вие, Мейдж, не се ли уморихте?
— Не, не много, мистър Джеймс — отговори здравата шотландка. — Ние сме свикнали по цели дни да ходим из галериите на Еберфойл.
— Ба! — добави Саймън Форд. — Мейдж може да върви още десет пъти повече, ако е нужно! Но аз пак ще ви запитам, мистър Джеймс, заслужаваше ли съобщението ми вашето внимание. Посмейте само да кажете „Не“, мистър Джеймс, посмейте!
— Е, стари приятелю, много отдавна не съм се радвал така — отговори инженерът. — Онова малко, което ние намерихме в тези чудесни галерии, показва, че те са много големи, ако не в дебелина, то поне на дължина.
— И на ширина и на дължина също, мистър Джеймс — възрази Саймън Форд.
— Това ще разберем по-късно.
— Аз пък отговарям, че е така. Вярвайте на усета на стария миньор. Той никога не го е лъгал.
— Дай Боже, да е така — отговори Джеймс Стар. — същото да се отнася до качеството на въглищата.
— То е великолепно, мистър Джеймс, великолепно, вижте сами.
С тези думи, Саймън Форд откърти с кирката си един къс от черната скала.
— Вижте, вижте — каза той, като приближи буцата каменни въглища до лампата. — Вижте как блести. Това ще бъдат тлъсти и смолисти въглища. А как се разбиват на парчета — почти без прах!
— Вярно! — каза Мейдж, като взе буцата и я разгледа като добър познавач. — Това са чудесни въглища. Вземи тази буца, Саймън, вземи я в котеджа! Искам първата бучка каменни въглища от новата галерия да изгори в нашата печка.
— Добре казано, Мейдж — отговори старият надзирател.
— Мистър Стар — запита Хари, — какво мислите за посоката на този дълъг проход, по който вървяхме през всичкото време.
— Нищо, моето момче — отговори инженерът. — С компаса, може би, ще определя общата посока, но без компас тук съм като моряк в открито море, в мъгла, когато отсъствието на слънцето не позволява да се определи местоположението.
— Разбира се, мистър Джеймс, но моля ви, не сравнявайте нашето положение с положението на моряка, който се намира над бездна. Ние тук сме на твърдата земя и няма от какво да се боим.
— Аз съм далече от мисълта да оскърбя новите Еберфойлски залежи с някое несправедливо сравнение — отговори Джеймс Стар. — Исках само да кажа, че ние не знаем къде се намираме.
— Под почвата на графството Стирлинг, мистър Джеймс — каза Саймън Форд. — В това съм уверен така, както и вие.
— Слушайте! — прекъсна го Хари.
Всички се вслушаха по примера на младия миньор. Неговият изострен слух долови някакво глухо, далечно бучене. Скоро и останалите чуха това. В горните пластове на масива се чуваха някакви блъскания, и ясно се различаваше как те ту нарастваха, ту се усилваха.
И четиримата се вслушваха няколко минути без да продумат. След това Саймън Форд извика:
— Кълна се в светия Мунго! Нима вагонетките вече тичат по релсите на Новия Еберфойл?
— Татко — отговори Хари, — струва ми се, че това е шумът на вълни, които се разбиват в брега.
— Но ние нали не се намираме под море — възрази старият надзирател.
— Не — отговори инженерът, — но възможно е над нас да се намира езерото Кетрайн.
— Значи сводът не е много дебел на това място, щом шумът на водата се чува така ясно.
— Да, не е много дебел — отговори Джеймс Стар. — И затова пещерата е толкова грамадна.
— Изглежда, че сте прави, мистър Стар — каза Хари.
— Освен това, вън вали такъв дъжд, че нивото на езерото сигурно се е издигнало като в залива Форс — продължи Джеймс Стар.
— Но много ли е важно всичко това, в края на краищата? — възрази Саймън Форд. — Въглищният пласт няма да стане по-лош от това, че лежи под езерото. Не за пръв път хората тръгват да копаят каменни въглища под самото дъно на океана. Ако успеем да разучим всички недра и дълбочини под северния канал, ще има ли нещо лошо в това?
— Прекрасно — възкликна инженерът, като се усмихваше на възторга на стария надзирател. — Да прекараме галерии под морските вълни! Да превърнем в решето ложето на Атлантическия океан и да минем под него, за да посрещнем нашите американски другари. Да пробием земното кълбо до самия му център, за да измъкнем оттам и последния къс каменни въглища!