— Вие смеете ли се, мистър Джеймс? — запита Саймън Форд.
— Дали се смея, драги Саймън? Не! Но вие сте изпълнен с такъв възторг, че увлякохте в невъзможното и мене. Но да се върнем към действителността, която и без това е прекрасна. Да оставим тук кирките и да дойдем за тях друг път, a сега да вървим обратно към къщи.
На първата миля по пътя за котеджа не се случи нищо особено. Хари вървеше напред, издигнал лампата над главата си. Той вървеше през всичкото време по главния проход, без да се отклонява в по тесните тунели — в ляво и в дясно. На всички се струваше, че обратният път ще бъде също така лек, както пътуването в новата галерия, обаче един неочакван случай постави търсачите в много затруднено и опасно положение.
В момента, когато Хари издигна високо лампата си, въздухът внезапно се разлюля, сякаш от махането на невидими крила, лампата се изплъзна от ръката на момъка, падна върху каменистата почва и се строши.
Джеймс Стар и спътниците му се намираха в пълен мрак. Петролът от лампата се разля и сега вече не можеше да служи.
— Какво направи, Хари! — извика Саймън Форд — Или искаш да си изпочупим главите на връщане?
Положението им беше, наистина, незавидно. Предстоеше им да извървят в най-дълбок мрак още пет мили по прохода, който водеше към шахтата Дочерт, а от тук имаше още един час до котеджа.
— Да вървим, — каза Саймън Форд. — Не бива да губим нито секунда. Да вървим опипом като слепците. Не е възможно да се заблудим. Тунелите, които се изпречват на пътя ни, са тесни като къртичи дупки, и по главния път ние непременно ще стигнем до отвора, през който минахме. А по-нататък вече почва старата шахта. Ние я познаваме с Хари, не за пръв път сме минавали по нея в пълна тъмнина. Впрочем, там ще намерим и лампите, които оставихме. И така, на път!
Не оставаше друго, освен да се подчинят на съветите на стария надзирател. Както вече каза, не беше възможно да объркат пътя. Трябваше само да заменят очите си с ръцете, да вървят пипнешком и да се доверят на онзи инстинкт, който бе станал втора природа в Саймън Форд и в неговия син.
Като протегна ръце, Хари тръгна с уверена крачка. Той минаваше от едната страна на прохода до другата, и щом ръката му попадаше в празно място, той разбираше, че това е страничен тунел и по такъв начин държеше правия път.
В тъмнината, дето очите бяха безполезни, това трудно връщане продължи около два часа. Като пресметнаха изтеклото време и като взеха под внимание, че движението им не е било бързо, Джеймс Стар предположи, че изходът трябва да бъде вече наблизо.
Наистина, Хари скоро се спря.
— Дойдохме ли най-сетне до края на прохода? — запита Саймън Форд.
— Да — отговори младият миньор.
— Е, в такъв случай, ти трябва да намериш отвора, който съединява Новия Еберфойл с шахтата Дочерт.
— Няма го! — отговори Хари, чийто ръце срещаха само здравата стена.
Старият надзирател се приближи и почна сам да опипва стената.
От гърдите му се изтръгна вик.
Или търсачите се бяха заблудили при обратния път за котеджа, или пък тесния отвор, който бяха пробили с динамит в стената, бе неотдавна запушен!
Във всеки случай, Джеймс Стар и неговите спътници останаха затворени в Новия Еберфойл…
Глава XI
Огнените Жени
Една седмица след тези събития, приятелите на Джеймс Стар почнаха силно да се безпокоят. Инженерът беше изчезнал, а причината на неговото изчезване с нищо не можеше да се обясни. От разпитите на слугите му се разбра, че той се е качил на парахода на пристанището Грентон, a от капитана на „Уелският Принц“ стана известно, че Джеймс Стар е слязъл в Стирлинг. И от този момент следите му се губят. Саймън Форд молеше в писмото си Джеймс Стар да запази пълна тайна, затова инженерът не каза никому, че заминава за Еберфойл.
В Единбург се говореше само за необяснимото изчезване на инженер Джеймс Стар. Сър Елфистон, председател на Кралския институт, съобщи на своите колеги за писмото, което му бе изпратил Джеймс Стар, в което се извиняваше, че не ще може да присъствува на следващото заседание на института. Двама или трима други инженери посочиха също такива писма. Но макар тези писма да доказваха, че Джеймс Стар е заминал от Единбург — това вече беше известно — те съвсем не обясняваха какво именно се е случило с него.
Никой от неговите приятели не можеше да допусне, че той е заминал за Еберфойлската мина. Всички знаеха, че той въобще не се е канел да види отново мястото на своята някогашна дейност. Той не бе ходил там от деня, когато се изнесе на повърхността последната вагонетка каменни въглища.