Разбира се, правосъдието не можеше да се задоволи с такива обяснения. Беше ясно, че появяването на пламъка е било чисто физическо явление. Но дали това беше случайност или зла умисъл — ето какво трябваше да се изясни от следствието.
Нека думите „зла умисъл“ не учудват читателя. Няма защо да се ровим в историята, за да намерим потвърждението на тези думи. Много крадци на кораби по бретонското крайбрежие подмамваха корабите към брега, за да разделят помежду си плячката след разбиването на тези кораби. Ту група смолисти дървета, запалени през нощта, заварваха кораба по места, от които той не можеше да излезе, ту привързваха факел за рогата на някой бик, и пламъкът, който се движеше по прищявката на животното, заблуждаваше екипажите относно пътя, който би трябвало да следват. Като резултат от тези действия беше неизбежното корабокрушение, от което се възползваха само разбойниците. Стана нужда да се намеси правосъдието, за да се унищожи този варварски обичай. Можеше да се допусне, че и в дадения случай престъпна ръка бе възкресила старите традиции на крайбрежните пирати.
Така мислеха полицейските органи, въпреки всички доводи на Джек Райан. Като научиха за следствието, другарите на Джек се разделиха на два лагера: едни само вдигаха рамене, а други, по-смирените заявяваха, че такова предизвикателство, хвърлено от свръхестествените същества, сигурно ще докара някоя нова катастрофа.
Разследването нищо не постигна, полицията си остана с търсенията, а към многото местни легенди се прибави още една, която трябваше да увековечи гибелта на „Мотала“ и да докаже по един безспорен начин съществуването на Огнените Жени.
През това време Джек Райан се поправи. Щом се изправи на нозе, той реши, преди да се заеме с работата в чифлика, да навести своя другар Хари и да разбере защо не е дошъл на Ервайнския празник.
И така, два дни след корабокрушението, Джек Райан тръгна на път. Якият момък вече съвсем не чувстваше раните си. Той разбуди с веселата си песен ехото на скалистия бряг, като пътуваше към железопътната гара по линията, която минаваше през Глазгоу в Стирлинг и Колендер. Там, докато чакаше влака, вниманието му бе привлечено от няколко обявления залепени по стените, със следното съдържание:
„На 4 декември инженер Джеймс Стар от Единбург се качил на пристанището Грентон на парахода «Уелския Принц» и същия ден слязъл в Стирлинг. Оттогава никой нищо не знае за него.
Който може да даде някакви сведения, се умолява да ги отправи към председателя на Кралския институт в Единбург“.
Джек Райан се спря пред това обявление и го прочете с безкрайно учудване.
— Мистър Стар? — извика той. — Но тъкмо на 4 декември аз го срещнах с Хари на стълбата в галерията Яроу! И оттогава, значи, той не се е показал вече… Дали с това няма да се обясни и факта, че Хари не дойде на Ервайнския празник?
И без да губи време за писмени съобщения до председателя на Кралския институт за това, което знаеше за Джеймс Стар, честният момък скочи във влака с твърдото решение да отиде най-напред в галерията Яроу. Там, ако е нужно, ще се спусне до самото дъно на шахтата Дочерт, за да намери Хари, а с него и инженера Джеймс Стар.
След три часа той слезе от влака на станцията Колендер и веднага се запъти към галерията Яроу. Като влезе под разрушения навес, който закриваше входа на галерията, Джек погледна в пропастта… но нищо не видя. Вслушва се… и нищо не чу.
— Ами къде ми е лампата! — учуди се той. — Защо тя не е на обикновеното си място?
Лампата, с която си служеше Джек Райан по време на посещенията си в шахтата, стоеше обикновено в ъгъла на площадката на горната стълба.
Сега лампата не беше там.
— Ето първото усложнение — каза си Джек силно обезпокоен.
След това, без да се замисля, въпреки че беше суеверен, извика:
— Ще се спусна, па макар и вътре да е по-тъмно отколкото в ада…
И почна да се спуска по дългата редица стълби, като потъна в бездънния кладенец.
Сигурно Джек Райан добре помнеше своите предишни миньорски привички и познаваше отлично шахтата Дочерт, за да се реши на това.
Впрочем, той се спускаше доста предпазливо. Преди да стъпи той опитваше с крак всяко от разядените от червеите стъпала. Всяка невярна крачка означаваше страшно падане в тази зееща дълбочина от хиляда и петстотин стъпки. Джек броеше всяка от площадките, която разделяше стълбите. И знаеше, че ще стъпи на дъното на шахтата, едва след тридесетата площадка.
Така той стигна до двадесет и шестата площадка. Спусна крака си, за да напипа двадесет и седмата стълба, но стъпалото му увисна в празното пространство, без да срещне някаква опора.