Коленичи и се наведе, за да напипа с ръка края на стълбата. Напразно.
Беше ясно, че двадесет и седмата стълба липсва от мястото си. Следователно, някой я бе откачил.
Джек Райан се изправи със скръстени ръце и се помъчи да разгледа наоколо — сред непрогледния мрак. След това му дойде на ум, че щом той не може да се спусне, значи тези, които са в шахтата, не ще могат да се изкачат. Наистина, между повърхнината на земята и дъното на шахтата нямаше друго съобщение. И ако долните стълби на галерията Яроу бяха махнати след последното му посещение, какво ли ще е станало с инженера, със стария Саймън Форд, със жена му и със сина му? Продължителното отсъствие на Джеймс Стар показваше, че той не е напускал шахтата от деня, когато Джек Райан го срещна по стълбата на галерията Яроу. Как ли са прекарали оттогава обитателите на котеджа? Имали ли са те, затворени на хиляда и петстотин стъпки под земята, хранителни продукти?
Джек Райан се наведе от площадката.
— Хари! Хари! — извика той със своя мощен глас.
Ехото повтори няколко пъти името на Хари и замря в дълбочините на галерията.
Джек Райан бързо се изкачи нагоре и излезе на дневна светлина. Той реши да не губи време. Без да спира, тичешком отиде до гарата Колендер. След няколко минути пристигна единбургския влак, и в три часа след обяд той вече беше при лорд-префекта на столицата. Там изслушаха неговото съобщение. Точността на подробностите, които той съобщи, не позволи на властите да се усъмнят в истинността на думите му.
Незабавно съобщиха на сър Елфистон, който беше не само колега, но и личен приятел на Джеймс Стар, и той поиска разрешение да ръководи търсенията, за които се взе решение да почнат незабавно. В помощ на сър Елфистон тръгнаха няколко полицейски агенти. Те взеха със себе си лампи, кирки, дълги въжени стълби, а също така — храни и лекарства. След това, под водачеството на Джек Райан, всички заминаха за мината Еберфойл.
Същата вечер, сър Елфистон, Джек Райан и полицаите пристигнаха до отвора на галерията Яроу и се спуснаха до двадесет и шестата площадка на същото място, дето Джек се бе спрял само преди няколко часа. Спуснаха надолу в дълбочината лампи, вързани за дълги въжета, и се убедиха, че последните четири стълби липсват.
Без съмнение, всяка връзка между повърхността и дъното на шахтата беше нарочно прекъсната.
Щом издърпаха лампите, агентите прикрепиха за площадката въжената стълба. С размотаване тя падна надолу. По-долните площадки бяха останали цели, и можеха да се ползуват от тях.
Спускането беше много трудно. Джек Райан пръв увисна на люлеещата се въжена стълба и стигна дъното на шахтата. Скоро към него се присъединиха сър Елфистон и агентите.
Площадката, която представляваше дъното на галерията Яроу, беше съвсем пуста, и мистър Елфистон много се учуди, като чу възклицанието на Джек:
— Ето парчетата от стълбите — наполовина обгорели!
— Обгорели? — повтори сър Елфистон. — Да, наистина, ето и изстинала пепел.
— Мислите ли, сър — запита Джек Райан, — че инженер Джеймс Стар е имал нужда да изгори тия стълби и да прекъсне всяка връзка с външния свят?
— Не — замислено отговори сър Елфистон. — На път, приятелю, към котеджа! Там ще разберем всичко!
Джек Райан с недоверие поклати глава и, като взе лампата от ръката на един от полицаите, бърже тръгна по главния вход на шахтата Дочерт. Останалите тръгнаха след него.
След половин час, сър Елфистон и неговите спътници стигнаха вдлъбнатината, в дъното на която беше построен котеджът на Саймън Форд. В прозорците нямаше никаква светлина.
Джек Райан се спусна към вратата, силно я дръпна и я отвори. Котеджът беше празен.
Стаите на тъмното жилище бяха разгледани най-грижливо. Вътре нямаше никаква следа от насилие. Всичко беше в ред, сякаш старата Мейдж още беше тук. Запасът от хранителни продукти беше доста голям и щеше да стигне на семейството Форд за няколко дни. Отсъствието на обитателите на котеджа беше наистина необяснимо. Но можеше ли да се определи денят, когато го бяха напуснали? Да, тъй като в тази обстановка, дето хората не различават деня от нощта, Мейдж обикновено отбелязваше с кръстче всеки ден на своя календар.
Този календар сега висеше на стената в гостната стая. И последното кръстче беше сложено на 5 декември, тоест, един ден след пристигането на Джеймс Стар, което можеше да потвърди и Джек Райан. Очевидно на 5 декември, сиреч преди десет дни, Саймън Форд, жена му, синът му и гостенинът му бяха напуснали котеджа. Можеше ли такова дълго отсъствие да се обясни с някакво ново проучване, предприето от инженера? Очевидно не. Така поне мислеше сър Елфистон. Като разгледа внимателно котеджа, той положително не знаеше какво да предприеме.