Наоколо царуваше непрогледна тъмнина. Само лампите в ръцете на агентите осветяваха като звезди този непрогледен мрак.
— Там! Там! — изведнъж извика Джек Райан, като посочи едно доста ясно петно светлина, което се движеше в тъмната галерия.
— Приятели, да вървим след тази светлина! — каза сър Елфистон.
— След пламъчето на духа? — извика Джек Райан. — Каква полза? Ние никога няма да го настигнем.
Председателят на Кралския институт и полицейските агенти не бяха склонни към суеверие и затова се втурнаха към блуждаещата светлина. Като надви страха си, Джек Райан се присъедини към тях.
Започна дълга и уморителна гонитба. Изглеждаше, че светлото пламъче се намираше в ръцете на дребно, но поразително бързо същество, което всяка минута изчезваше зад насипите и отново се показваше в дъното на някоя странична галерия. Понякога то съвсем изчезваше, но малко след това фенерчето отново хвърляше своите ярки лъчи. Изобщо, приближаването до него беше много бавно, и Джек Райан продължаваше да мисли, и то не без основание, че няма да могат да го настигнат.
Безполезното преследване траеше вече цял час. Сър Елфистон и спътниците му бяха навлезли в югоизточната част на шахтата Дочерт. Те също така почнаха да се питат — дали нямат работа с някакъв неуловим блуждаещ огън.
В този момент, обаче, разстоянието между пламъчето и преследвачите почна сякаш да намалява. Дали се бе уморило бягащото същество, или искаше да увлече сър Елфистон и неговите спътници там, дето може би бяха завлечени обитателите на котеджа? Трудно беше да се разбере. Във всеки случай, полицейските агенти, като видяха, че целта става по-близка, удвоиха усилията си. Пламъчето, което през всичкото време светеше на повече от двеста крачки разстояние, сега се намираше на по-малко от петдесет, и това разстояние продължаваше да намалява. Почна да се вижда по-ясно и този, който носеше фенерчето. Понякога той извръщаше глава, можеше смътно да се различи профила на човешко лице, ако, разбира се, духът беше приел такъв облик.
— По-смело, другари! — викаше Джек Райан, като усилваше крачките си. — То изглежда уморено. Скоро ще го настигнем и, ако говори така добре, както тича, то ще ни разкаже много работи.
Обаче преследването ставаше все по-трудно и по-трудно. В дълбочината на шахтата низките ходове се преплитаха като ходове на лабиринт. В тази бърканица този, който носеше пламъчето, можеше лесно да се изплъзне от преследвачите си. Беше достатъчно да угаси фенерчето си и да се отдели настрана в някои тъмен ъгъл.
Всъщност — мислеше си сър Елфистон, — ако то иска да избяга от нас и да се скрие, защо не направи това досега?
Но едва се мярна тази мисъл в главата на сър Елфистон, пламъчето изведнъж изчезна, а агентите, като продължиха гоненето, почти в същия миг се намериха пред тесния отвор между слюдестите пластове в края на прохода. Да се промъкнат там със своите лампи, за сър Елфистон, Джек Райан и агентите беше лека работа, която трая само един миг. Но преди да направят и сто крачки по новия проход, който беше по-висок и по-широк, те изведнъж се спряха.
До стената лежеха на земята четири тела — четири трупа, може би.
— Джеймс Стар! — каза сър Елфистон.
— Хари! Хари! — извика Джек Райан, като се хвърли към своя приятел.
Наистина, това бяха инженерът, Мейдж, Саймън Форд и Хари. Те лежеха неподвижно. Но изведнъж едно от телата се приповдигна и се дочу слабия шепот на старата Мейдж:
— Тях!… Най-напред тях!
Сър Елфистон, Джек Райан и агентите побързаха да свестят инженера и неговите спътници, като им дадоха да сръбнат няколко капки укрепително лекарство. И това им се удаде почти веднага. Нещастниците, затворени десет дни в Новия Еберфойл, умираха от изтощение.
— Ние не загинахме — каза Джеймс Стар на сър Елфистон, — само затова, защото три пъти намирахме до себе си хляб и кана с вода. Без съмнение, състрадателното същество, на което дължим живота си, не можеше да направи нищо повече.
Сър Елфистон се питаше, дали това не беше работа на същото неуловимо същество, което ги докара до мястото, дето лежеха Джеймс Стар и неговите другари.
Както и да е, инженерът, Мейдж, Саймън и Хари Форд бяха спасени. Заведоха ги в котеджа през същия проход, който носителят на фенерчето бе показал на сър Елфистон.
Джеймс Стар и другарите му не можаха да намерят отвора, който бяха пробили с динамит, защото той беше плътно запушен с наслагани един върху друг каменни късове. В дълбоката тъмнина те не могли да видят, нито пък да разрушат тази преграда. Значи, докато те изследвали грамадното подземие, някаква враждебна ръка бе прекъснала всяко съобщение между Стария и Новия Еберфойл.