— Ето вече година и половина откак са ги отбили, а те все още не са се появили на белия свят.
Джек Райан беше един от първите, които се отзоваха на позива на инженера.
Веселият момък счете за свой дълг да се върне към своя предишен занаят, и така чифликът на Мелроз се лиши от своя певец и музикант. Но това не значеше, че Джек Райан престана да пее. Напротив, звучното ехо на Новия Еберфойл надуваше своите каменни дробове като повтаряше песните му.
Джек Райан се настани да живее в новия котедж на Саймън Форд. Предложиха му една стая, която той прие без церемонии, както подобава на всеки прост и откровен човек.
Цялото семейство на Форд много скоро свикна с Новия Еберфойл, особено Хари. Младият миньор изучи и най-тайните кътчета на пещерата. Той дори се научи да познава на коя точка от повърхността съответства тази или друга точка от мината. Той знаеше, че над този пласт се простира например Клайдския залив, че ето там се разстила езерото Ломонд или Кетрайн, че тези стълбове служат като основа на Грахпианските планини, а в онзи свод е основата на Дембертон. Над това голямо езеро минава железния път за Болок; там скършва шотландското крайбрежие, а тук започва морето, чийто шум ясно се чуваше по време на равноденствените бури.
Колко пъти Хари, като закрепваше лампата на шапката си, проникваше в най-далечните галерии на мината! Той изследваше езерото с лодка, която управляваше много леко. Дори ходеше на лов, понеже в пещерата имаше много диви птици-бекаси, чайки, диви патици, които се хранеха с рибата, гъмжаща в тези черни води. Очите на Хари бяха създадени за тъмните подземия, както очите на моряка — за далечните хоризонти.
Но в своите странствувания Хари бе тласкан от надеждата да намери онова тайнствено същество, което бе спасило неговия живот и живота на неговите спътници.
Глава XIV
На косъм
Веднъж, в един юнски неделен ден, двамата приятели Хари и Джек Райан се разхождаха по брега на езерото Малколм. Въглеград си почиваше. Горе на повърхността бурите бяха зачестили. Силните дъждове предизвикаха от земята горещи изпарения. Трудно се дишаше. Напротив, във Въглеград царуваше пълно спокойствие и приятна температура — нито дъжд, нито вятър. Тук не достигаше борбата на стихиите, а на блясъка на електрическите лампи напълно можеше да завиди замъгленото британско слънце.
Джек Райан обърна вниманието на Хари върху шумното сборище на туристите, но Хари сякаш едва се вслушваше в думите му.
— Но погледни, Хари — казваше Джек Райан, — как се събират да ни гледат! Хайде, приятелю, прогони своите тъжни мисли! Иначе тези хора, дошли отгоре, ще помислят, че завиждаме на съдбата им.
— Джек — отговори Хари, — не се безпокой за мене. Ти си весел за двама и това е достатъчно.
— Да ме вземат дяволите — отговори Джек Райан, — ако твоята меланхолия, в края на краищата, не се отрази и на мене. Кажи, Хари, какво има?
— Ти знаеш, Джек.
— Все за това ли мислиш?
— Все за това.
— Ах, бедни ми Хари! — извика Джек Райан, като вдигна рамене. — Ако ти отдаваше всичко това на духовете в шахтата, както аз правя, сърцето ти щеше да бъде по-спокойно.
— Ти знаеш много добре, Джек, че духовете съществуват само в твоето въображение. Откакто възобновихме работата в Еберфойл, нито един от тях не се е показал.
— Да речем, че е така, Хари! Но щом духовете не се показват, защо ония, на които ти искаш да припишеш всички тези необичайни работи, също така не се показват?
— Аз ще ги намеря, Джек.
— Знаеш, Хари, че тия същества, които живеят в пропастите, не са същите като нас.
— Същите са, Джек.
— Не, Хари. Пък и не можем да предположим, че някой умопобъркан е успял…
— Умопобъркан! — прекъсна го Хари. — Може ли един умопобъркан да притежава такава свързана мисъл? Умопобъркан ли е този злодей, който от деня, когато хвърли камъка в отвесната галерия Яроу, не престава да ни причинява злини?
— Но той вече не върши нищо лошо, Хари. Ето вече три години, откак нито срещу тебе, нито срещу твоите близки е било предприето нещо.
— Все едно, няма значение, Джек — възрази Хари. — Аз усещам, че това злобно създание, каквото и да е то, не се е отказало от своите планове. На какво се основавам, като говоря така, не мога да ти обясня, но за новата разработка искам да знам какво е това същество и от къде е дошло.
— За новата разработка? — учудено запита Джек Райан.
— Да, Джек — продължи Хари. — Във всичко виждам враждебност към нас. Често мисля за това и едва ли греша. Спомни си множеството необясними явления, логически свързани едно с друго. Анонимното писмо, което противоречеше на писмото на баща ми, доказва, преди всичко, че някой бе узнал за нашите планове и искаше да ни попречи. След това, мистър Стар пристигна при нас в шахтата Дочерт. Едва го въвеждам в мината и върху нас хвърлят грамаден камък; изгарят стълбите в галерията Яроу, за да прекъснат връзката между нас и повърхността. Започва нашето проучване. Опитът, който трябва да докаже съществуването на новите залежи, става невъзможен, тъй като пукнатините в скалата са замазани. Въпреки това, опитът успява, пластът е намерен. Ние се връщаме. Изведнъж — едно необичайно раздвижване на въздуха, нашата лампа се разбива на земята и ние оставаме в непрогледна тъмнина. Все пак, успяваме да продължим пътя си по главния вход, но този вход се оказва без изход: отворът му е зазидан и ние се виждаме откъснати от света… Е, Джек, нима не виждаш във всичко това някаква престъпна умисъл?