— Добре, Хари — възрази Джек Райан, — трябва да се съглася с тебе в някои точки. Но не мислиш ли, че оня благороден дух, който ви носеше хляб и вода, можеше да ви спаси от…
— Джек — прекъсна го Хари, — благородното същество, което ти искаш да превърнеш в свръхестествено, съществува също така реално, както и злодея, за когото говоря. И аз ще ги търся до най-отдалечените дълбочини на пещерата.
— Но имаш ли някакви указания, от които да започнеш търсенето?
— Може би… Слушай внимателно. На пет мили западно от Новия Еберфойл, под онази част на масива, която се намира под езерото Домонд, има един естествен кладенец. Той се спуска отвесно до самите недра на мината. Преди една седмица направих опит да изследвам дъното му. И ето, докато моята сонда се спускаше надолу, а аз се бях навел над отвора на кладенеца, стори ми се, че вътре въздухът се люлее, сякаш от махането на големи крила.
— Сигурно някаква птица се е спуснала към дълбочината — забеляза Джек Райан.
— Това не е всичко, Джек — продължи Хари. — Тази сутрин аз се върнах при кладенеца и, като се вслушах, долових вътре някакви стонове.
— Стонове? — извика Джек Райан; — Ти се лъжеш, Хари! Това е било свиренето на вятъра… или някой дух, който…
— Утре, Джек — продължи Хари, — утре ще разбера каква е тази работа.
— Утре? — запита Джек.
— Да, утре ще се спусна сам в пропастта.
— Хари, това значи да предизвикваш съдбата.
— Не, Джек, утре ще отидем при този кладенец заедно с неколцина приятели. Дългото въже, с което ще се завържа, ще ви позволи да ме спускате и издигате, по даден от мене знак. Мога ли да разчитам на тебе, Джек?
— Хари — отговори Джек Райан, като поклати глава, — ще направя всичко, за което ме молиш, но повтарям ти, не се увличай.
Както и да е, на следното утро Джек Райан и трима миньори от неговата бригада придружиха Хари до тайнствения кладенец. Хари нищо не каза за своя план нито на Джеймс Стар, нито на стария надзирател, а Джек Райан беше достатъчно скромен, за да не дрънка.
Отворът на кладенеца беше доста широк — дванадесет стъпки в диаметър. През този отвор беше прехвърлена една греда, така че въжето като се плъзнеше по нея, можеше да стигне до средата на кладенеца. Това беше необходимо, за да не се удря Хари в стените при спускането.
Хари беше готов. Превързаха го около пояса с въже, след това и под мишците. По такъв начин ръцете му останаха свободни. На пояса си той окачи безопасната лампа и широкия си шотландски нож в кожена кания. Допълзя до средата на гредата, през която бе прехвърлено въжето, и другарите му започнаха бавно да го спускат в кладенеца. Тъй като въжето леко се въртеше, светлината на лампата падаше последователно по всички страни и, по този начин, Хари можеше внимателно да оглежда стените.
Стените на кладенеца бяха от слюда и така гладки, че по тях бе невъзможно да се изкачиш нагоре. Те нямаха никакви странични отвори. Кладенецът малко по малко се стесняваше като фуния, но отдолу идеше веене на свеж въздух, поради което Хари реши, че долният край на кладенеца се съединява с някоя от галериите в долната част на мината.
Въжето продължаваше да се плъзга. Тъмнината беше пълна, тишината — също така. На дълбочина сто и осемдесет фута, Хари почувства, че е стигнал дъното на кладенеца. Въжето се разслаби и престана да се размотава.
Хари въздъхна по-спокойно. Едно от неговите опасения излезе напразно: той не забеляза по стените никакви вдлъбнатини, дето би могло да се скрие живо същество.
Долният край на кладенеца беше много тесен. Като откачи от пояса си лампата, Хари почна да осветява почвата. Той не бе се излъгал в предположенията си: от дъното на кладенеца встрани отиваше тесен проход към долните галерии на шахтата. Трябваше да се прегъне човек, за да влезе в този проход и да пълзи на четири крака, за да се движи из него.