Хари искаше да разбере къде води този проход и дали не завършва с някоя пропаст. Той легна и почна да лази, но почти веднага се натъкна на някакво препятствие. Отначало помисли, че това е труп, който е запречил целия проход, и се дръпна с отвращение, но после отново се приближи.
И не се излъга: наистина това беше човешко тяло. Хари го попипа и се убеди, че макар и да са изстинали крайниците му, трупът още не е изстинал. Да го издърпа към себе си, да го замъкне към дъното на кладенеца и да насочи светлината на лампата към това безжизнено тяло, всичко това зае по-малко време, отколкото би било нужно, за да ви го разкажем.
— Дете! — извика Хари.
Намереното на дъното на пропастта дете още дишаше, но дишаше така слабо, че Хари се страхуваше да не чуе неговата последна въздишка. Трябваше, без да губи нито секунда, да извади клетото малко създание на повърхността, да го отнесе в котеджа и да го остави под грижите на Мейдж.
Като забрави за всичко останало, Хари оправи въжето, закачи лампата на колана си, взе детето и като го притисна до гърдите си с лявата си ръка, а дясната остави свободна, той даде условния знак за предпазливо издърпване нагоре.
Въжето се опъна и изкачването започна бавно.
Сега Хари се озърташе с двойно внимание. Той вече се подхвърляше на опасност не сам. В първите минути всичко вървеше добре, изглеждаше, че нищо лошо няма да се случи. Но изведнъж Хари усети нещо като дълбоко дишане, въздушните пластове в дъното на кладенеца се разлюляха. Той погледна надолу и видя в полумрака някаква тъмна маса, която постепенно се издигаше и го закачи, като минаваше край него. Това беше една грамадна птица с мощни крила, чиято природа той не можа да определи.
Пернатото чудовище увисна за миг във въздуха, след това със свирепо ожесточение се хвърли върху Хари.
Младият мъж имаше свободна само дясната си ръка. Той почна да се брани, като се мъчеше да защити детето от грозния клюн, но птицата не закачаше детето и нападаше само него — Хари. Стесняван от въртенето на въжето, той не можеше да нанесе смъртен удар на птицата.
Борбата продължи доста. Хари извика с всичката сила на белите си дробове, като се надяваше, че виковете му ще бъдат чути на повърхността. Така се и случи: въжето почна да се дърпа по-бърже. Оставаше да се изминат около осемдесет стъпки. Обаче птицата почна да се хвърля върху Хари още по-яростно…
Най-сетне, с един удар на ножа си, той я рани в крилото и тя с дрезгав писък изчезна в дълбочината на кладенеца.
Но — ужасна случайност! Като замахна с ножа си да удари птицата, Хари бе засегнал въжето и една от вървите бе прерязана.
Косите на Хари се изправиха. На една височина повече от сто стъпки над пропастта, въжето постепенно се късаше.
Хари нададе отчаян вик. Още една връв от въжето се скъса под двойната тежест. Хари изпусна ножа и, като направи нечовешко усилие, се улови за въжето над мястото на прерязването в същия миг, когато то бе готово да се скъса съвсем. Но въпреки че ръката му беше много здрава, той усещаше как въжето малко по малко се изплъзва от пръстите му. Той можеше да се улови с двете си ръце като пожертвува детето, но такова нещо дори и не му дойде на ум.
През това време, Джек Райан и останалите, разтревожени от виковете на Хари, дърпаха въжето още по-силно.
Хари чувствуваше, че няма да издържи. Лицето му се наля с кръв. Той затвори очи в очакване на падането в пропастта. Но в същия миг, когато беше готов да изпусне въжето, което се беше почти изплъзнало от ръката му, някой го подхвана и измъкна от кладенеца заедно с детето. Тогава настъпи реакцията и Хари падна в безсъзнание в ръцете на другарите си.
Глава XV
Нел в котеджа
След два часа Хари, който не можа веднага да дойде на себе си, и детето, което беше съвсем отслабнало, стигнаха с помощта на Джек Райан и неговите другари до котеджа. Тук разказаха на стария надзирател всичко, което се бе случило, след което Мейдж огради с най-нежни грижи клетото създание, спасено от сина й.
Хари мислеше, че е спасил от пропастта малко дете, но се оказа девойка на петнадесет-шестнадесет години. Нейният замъглен и пълен с учудване поглед, нейното слабо и удължено от страдания личице, недокоснато от слънчевите лъчи, и нейната крехка и не много висока фигурка й придаваха някаква странна прелест. Джек Райан с пълно основание я сравняваше с полския синчец. Изразът на лицето й беше особен; очите й, явно уморени от блясъка на лампите в котеджа, гледаха премрежено, сякаш всичко за тях беше ново.
Като сложиха девойката в леглото и тя почна постепенно да се връща към живота, сякаш идваше на себе си след дълъг сън, старата шотландка я запита: