— Как те казват?
— Нел — отговори девойката.
— Нел — продължи Мейдж, — ти болна ли си?
— Аз съм гладна — отговори Нел. — Не съм яла от…
От тези няколко думи се виждаше, че Нел не е свикнала да говори. Тя говореше на южно шотландско наречие, на което говореха и в семейството на Саймън Форд.
Донесоха й храна. Нел умираше от глад. Колко време бе прекарала в дълбочината на кладенеца, никой не можеше да каже.
— Колко дни прекара долу, мое дете? — запита Мейдж.
Нел не отговори, сякаш не бе разбрала въпроса, който й бяха задали.
— Колко дни? — повтори Мейдж.
— Дни? — запита Нел, за която тази дума очевидно нищо не казваше. След това поклати глава като човек, който не разбира за какво го питат.
Мейдж улови ръката на Нел и я помилва, за да й внуши доверие.
— На колко си години, мое дете? — запита тя, като гледаше ласкаво девойката.
Нел отново поклати отрицателно глава.
— Да, да — продължи Мейдж, — на колко си години?
— Години? — отново запита Нел.
Очевидно, тази дума имаше за нея не повече смисъл от думата „ден“.
Саймън Форд, Хари, Джек Райан и другарите му гледаха девойката със смесено чувство на съжаление и симпатия. Състоянието на това клето същество, облечено в дрехи от груба тъкан, ги вълнуваше дълбоко.
Хари, повече от всички, бе привлечен тъкмо от тази странност на Нел. Той се приближи до нея, улови ръката й, която Мейдж току-що бе пуснала, погледна право в лицето на Нел, на чиято уста се появи усмивка, и запита:
— Нел, там долу в шахтата, ти сама ли беше?
— Сама! Сама! — възкликна девойката, като се привдигна малко.
Върху лицето й се изписа страх, очите, които се бяха смекчили под погледа на младия човек, отново станаха като диви.
— Сама! Сама! — повтори тя и отново падна върху възглавниците, защото неочаквано силите й я напуснаха.
— Клетото дете е още много слабо, за да говори, — каза Мейдж, като настани девойката да легне отново. — Няколко часа сън и хубава храна ще й върнат силите. Да вървим, Саймън, да вървим, Хари. Да излезем всички от тук, приятели, и да я оставим да поспи.
По съвета на Мейдж, всички излязоха от стаята, дето беше Нел, и след няколко минути девойката спеше дълбок сън.
Това събитие вдигна много голям шум не само в мината, но и в графството Стирлинг, а скоро и по цялото Съединено кралство. Ореолът на тайнственост около Нел постоянно се уголемяваше. Девойката стана известна, без да подозира това. Суеверните хора намериха нова тема за своите легенди. Те смятаха Нел за духа на Новия Еберфойл, и когато Джек Райан каза това нещо на Хари, последният отговори:
— И така да е, Джек. Във всеки случай, това ще е някой добър дух. Той ни помогна, носеше ни хляб и вода, когато бяхме зазидани в шахтата, защото този дух можеше да бъде само тя! А що се отнася до злия дух, ако той е още в шахтата, ние непременно ще го открием.
Разбира се, веднага съобщиха на инженер Джеймс Стар за случилото се. Той грижливо разпита девойката, на която силите се върнаха още на другия ден след появяването й в котеджа. Тя му се стори като същество, което съвсем не познава живота. Нел беше умна, това се виждаше веднага, но нямаше представа за много прости неща — между другото, и за времето. Беше очевидно, че тя не бе свикнала да дели времето на дни и часове: дори самите тези думи й бяха неизвестни. Освен това, очите й, свикнали с тъмнината, мъчно понасяха блясъка на електрическите лампи. А в тъмнината зрението й беше необикновено силно, разширените зеници й позволяваха да вижда и в най-дълбокия мрак. Беше ясно също така, че тя никога не бе възприемала представи от външния свят, че никакъв хоризонт, освен хоризонта на мината, не се бе разгръщал пред очите й, че целият свят за нея се ограничаваше в тези мрачни подземия. Едва ли клетата девойка знаеше, че на света съществуват слънце и звезди, градове и села.
Джеймс Стар трябваше да се откаже от разрешаването на въпроса сама ли е живяла Нел в дълбочините на Новия Еберфойл или не. Всеки въпрос около това хвърляше девойката в ужас. Нел или не можеше, или не искаше да отговори. И в нейното мълчание, без съмнение, се криеше някаква тайна.
— Искаш ли да останеш при нас, или да се върнеш там, дето беше? — запита я Джеймс Стар.
На първия въпрос тя отговори утвърдително, а на втория — с вик на ужас.
Упоритото мълчание на Нел тревожеше Джеймс Стар, Саймън и Хари. Те не можеха да забравят странните събития, които придружаваха откриването на новите залежи. И въпреки че през тези три години не се бе случило нищо лошо, те продължаваха да очакват от своя невидим враг някакво ново покушение. Затова решиха, като образуваха голяма и добре въоръжена група, да изследват тайнствения кладенец. Обаче, там не намериха никакви подозрителни следи. Кладенецът се съобщаваше с долните галерии чрез пещери, издълбани в каменовъглените пластове.